Читаем 61 часа полностью

Ричър окачи шубата на закачалката и се насочи към библиотеката. Джанет Солтър седеше в същото кресло. Не четеше, а просто си седеше. Зад нея се беше отпуснала втората полицайка. Онази, която през деня охраняваше антрето. Дребна и тъмнокоса. Лицето ѝ беше извърнато към прозореца. Пердето не беше спуснато.

— Тръгнахте си толкова набързо, че не допихте кафето си — каза Джанет Солтър. — Искате ли да направя ново?

— Винаги искам — кимна Ричър и я последва в кухнята. Тя напълни древната електрическа кана. Крановете на чешмата със сигурност не бяха по-нови, но нищо в помещението не изглеждаше износено или повредено. Качеството си е качество, рече си той. Роднините нямаха значение.

— Разбрах, че ще пренощувате тук — подхвърли домакинята.

— Ако е удобно — кимна Ричър.

— Не ви ли беше удобно у Питърсън?

— О, напротив. Но не обичам да се натрапвам прекалено дълго.

— Една нощ е прекалено дълго, така ли?

— Хората си имат достатъчно други грижи.

— Пътувате без багаж.

— Така съм свикнал.

— Питърсън ми каза — кимна тя.

— Каза ви или ви предупреди?

— Това някаква фобия ли е? А може би филия? Или съзнателно екзистенциално решение?

— Не съм сигурен, че изобщо съм се замислял толкова дълбоко по въпроса.

— Фобията е страхът, свързан с всякакво обвързване или ангажименти. Филията сочи обич и привързаност, може би към свободата или добрия шанс. Технически погледнато, филията клони към проблеми, свързани с прекомерен апетит. А във вашия случай може би към секретност. Но ние трябва да търсим хората, които летят под обхвата на радара и да ги питаме защо. Радарът ли е неприемлив за тях, или просто са неотразимо привлечени от терена под него?

— Може би става въпрос за нещо друго — рече Ричър. — Екзистенциално.

— Във вашия случай отказът от собственост и вещи е доста крайна стъпка. Историята ни учи, че аскетизмът може да бъде привлекателен, но дори и най-големите аскети притежават дрехи. Поне ризи, дори ако са изработени от косми.

— Подигравате ли ми се?

— Мисля, че можете да си позволите един малък сак. Той няма да промени същността ви.

— Страхувам се, че е обратното. Освен ако сакът е празен, но това би било безсмислено. Пълненето на такъв сак означава селекция, подбор и оценка. Процеси, които са лишени от логика. Твърде скоро ще се появи по-голям сак, а после втори и трети. След месец ще бъда като всички останали.

— Което ви ужасява, така ли?

— Не. Да бъдеш като всички останали те кара да се чувстваш удобно и сигурно. Но някои неща просто не се получават. Родил съм се различен.

— Това ли е отговорът? Че сте се родили различен?

— Очевидно не се раждаме еднакви.

Джанет Солтър наля кафето, този път директно във високи порцеланови чаши. Може би беше решила, че церемонията със сребърния поднос не подхожда на аскет, а може би беше забелязала неудобството му да борави с малки чашки.

— Радвам се, че сте тук, независимо от диагнозата ви — рече тя. — Можете да останете докогато пожелаете.

Шест без пет вечерта.

Още трийсет и четири часа.

След като изпиха кафето, Джанет Солтър се зае да приготви вечерята. Ричър предложи да хапне навън, но тя отговори, че за нея няма значение дали ще готви за пет или за шест души. Това означаваше, че двете полицайки от нощната смяна ще се присъединят към тези, които дежуреха в момента. Успокоително, рече си той.

После поиска разрешение да разгледа къщата, докато вечерята стане готова. Двата етажа не го вълнуваха. Интересно му беше мазето. В Южна Дакота често се извиват бури, а понякога и торнадо. Беше сигурен, че независимо от солидността на къщите всяка от тях разполагаше със зона за сигурност, вкопана в земята. Спусна се по малкото стълбище, което започваше от тесен, залепен за кухнята коридор. Ситуацията долу се оказа напълно задоволителна. Слоят прерийна почва беше твърде дебел и изкопните работи не бяха стигнали до твърда скала. На практика основите представляваха огромна шестоъгълна кутия, стъпила на дебели, обковани с желязо греди. Стените и подът бяха дебели и солидни, а таванът над тях беше конструиран така, че да издържи и на пряко попадение. Вътрешното пространство беше запълнено от масивни вертикални подпори, разположени на около два метра една от друга. Всички бяха изработени от цели дървени трупи, безупречно заоблени и изгладени. Четири от тях бяха покрити с ламперия, очертавайки котелното помещение. Пещта представляваше железен куб с олющена зелена боя. Захранваше се от тънка тръба, вероятно свързана със закопан в двора резервоар за мазут. Встрани от нея се виждаха електрическа помпа и сложна мрежа от широки метални тръби, които чезнеха в тавана. Стара отоплителна инсталация. Може би първата в града. Което не ѝ пречеше да работи перфектно. Горелката боботеше, помпата виеше на високи обороти, тръбите съскаха. Мазето беше топло и сухо.