Читаем 61 часа полностью

Набра номера, който помнеше наизуст и зачака началото на записа. Ако знаете вътрешния номер на човека, когото търсите, наберете го директно. Набра 110. Насреща отново прозвуча гласът на капитана с Южняшки акцент. Същият лаконичен контакт.

— Да?

— Аманда, моля — рече Ричър.

Нещо прищрака, разнесе се тихо бръмчене, заменено от нов сигнал за свободно. После прозвуча познатият глас. Топъл, приглушен, задъхан, интимен.

— Ти си истински досадник.

— Така ли? — изненада се Ричър.

— Сякаш си нямам друга работа.

— Какъв е проблемът?

— Твоето място на осем километра западно от Болтън едва ли може да се нарече център на света. В регистъра няма нищо за него.

— Трябва да има. То е изоставено. Но е по-вероятно никога да не е било използвано.

— Било ли е продадено?

— Не знам. Може би е само реституирано. Според местните ченгета е било построено на общинска земя.

— Прегледах регистъра за петдесет години назад, но не открих никакви трансфери.

— Може би все още си е наше.

— Това означава, че би трябвало да имаме някакви разходи. Инспекции на всеки две години, плюс минимална поддръжка. Но в архивите няма и следа.

— Трябва да има. Дори армията не би си позволила да построи нещо, а после да забрави за него.

— Обектът ограден ли е?

— Не знам. Намирам се на осем километра от него. Защо?

— Защото дори армията не би си позволила да построи нещо, а после да забрави за него. Следователно отсъствието му в регистъра означава, че фигурира в някакъв друг списък. Може би става въпрос за секретен обект.

— Те всички са секретни — рече Ричър.

— Но някои са по-секретни от други.

— Възрастните хора в района все още помнят, че обектът е бил охраняван от военен кордон.

— Винаги има такива кордони.

— Но колко секретен е бил този? Били са докарани и строителни работници.

— Тогава е бил секретен, а днес — изоставен. Вероятно защото е бил твърде необикновен. Което може би ще се окаже важно за теб. Но ако наистина искаш да получиш нещо, ще трябва да се поровя доста по-дълбоко.

— Можеш ли?

— Ще ти поискам нещо в замяна.

— Какво?

— Историята на вдлъбнатината върху бюрото — отговори топлият, приглушен, задъхан и интимен глас.

— Нямаш време. Нали си имаш друга работа?

— В момента просто очаквам едно обаждане.

— Нещо важно?

— Доста.

— Разкажи ми.

— Нямаме такава уговорка. Ти трябва да разказваш.

— Не ми се ще да минавам през телефонната централа.

— Няма от какво да се тревожиш. Явно онзи полковник си го е заслужил, защото не са те изритали на момента. А държавната собственост винаги е била под закрила.

— Колко дълбоко трябва да разровиш?

— Колкото пожелаеш.

— Кога ще проведеш разговора, който очакваш?

— Надявам се скоро.

— В такъв случай нямаме време за приказки. Ако утре ми предоставиш нужната информация, ще ти разкажа за онази случка.

— Поставяш условия.

— Надявах се да получа нещо срещу нищо.

— Поне ми дай някаква сламка.

— Добре — съгласи се Ричър. — Не беше полковник, а генерал-майор.

* * *

Платон реши да вечеря рано, тъй като и бездруго беше пропуснал обяда. Тръгна към кухнята, където по принцип обичаше да се отбива. За да покаже солидарността си с хората, които работеха за него. Беше убеден, че това е демократично, но на практика се оказваше чиста демонстрация на превъзходство. Хората му започваха да се кланят и усърдно да търкат плочките и домакинските уреди. Може би се страхуваха от него, въпреки че той никога не тероризираше прислугата си. Дори с пръст не ги беше докосвал. Поне днешното поколение. Двама от предшествениците им действително бяха заровени на територията на имението, но никой от сегашните не подозираше за това.

Поръча да му приготвят студени хапки и топло предястие, после извади бутилка бира от хладилника и излезе да чака в трапезарията на открито. Там измъкна мобилния си телефон и набра вилата с високите стени в Мексико Сити.

— Как се развиват нещата в Южна Дакота? — попита той.

— Преди шест часа се погрижихме за адвоката — отвърна обитателят на вилата.

— А за свидетеля?

— Още не.

— Кога ще стане?

— Скоро.

— Колко скоро?

— Много скоро.

Платон усети как кръвното му се вдига и слепоочията му започват да пулсират. После си представи следващите двайсет и четири часа. Имаше навик да мисли визуално. Обичаше да вижда хронологичните интервали линейно, като на разграфена хартия. Разгледа ги отблизо като летяща птица над морето. После попълни някои от тях, а други остави празни.

— Свържи се с човека и му предай, че работата със свидетеля не може да чака — заповяда в слушалката той.

— Добре — отвърна обитателят на вилата.

Платон прекъсна връзката и набра друг номер. Заповяда да подготвят самолета му. Проверен и зареден с гориво, готов за незабавно излитане. Фалшив план на полета към Канада. Истинската дестинация се намираше на две хиляди и седемстотин километра в едната посока и още толкова обратно. С възможност за междинно зареждане.

После проведе още един разговор. Нуждаеше се от шестима придружители. Опитни мъже, но не чак толкова опитни, че да не може да ги зареже. Ако се наложи.

Всъщност надяваше се да се наложи.