Читаем 61 часа полностью

— Направете го. Все едно че говоря по време на лекция.

— Аз не бях учителка в този смисъл на думата.

— Представете си, че сте.

Тя се подчини и се справи доста добре. Може би студентите от Оксфордския университет не са били точно онова, което светът си е мислел за тях. Показалецът ѝ сочеше точно между очите му.

— Много добре — кимна той. — А сега повторете, но насочете пръст в гърдите ми.

Тя се подчини. Пръстът ѝ се закова в центъра на тялото му.

— По този начин се стреля — поясни той. — Пръстът ви е дулото на оръжието. Не е нужно да се прицелвате. Изобщо не мислете за това, а просто го направете. Целите се в гърдите, защото те са най-голямата мишена. Дори да не го убиете, със сигурност ще му развалите деня.

Джанет Солтър не каза нищо. Ричър ѝ подаде празния револвер.

— Опитайте спусъка.

Тя се подчини. Петлето се вдигна, барабанът се завъртя, ударникът падна. Леко и лесно.

— Предполагам, че ще се получи и откат — подхвърли тя.

Ричър кимна.

— Освен ако законите на физиката се променят.

— Толкова зле ли ще бъде?

— Трийсет и осми калибър е сравнително мек патрон — поклати глава Ричър. — Имам предвид за стрелеца. Нито гърми много силно, нито рита.

Тя опита отново. Петлето се вдигна, барабанът се завъртя, ударникът падна.

— Направете го още няколко пъти.

Джанет Солтър го направи. Четири, пет, шест пъти.

— Уморително е — отбеляза тя.

— Няма да е уморително, ако се наложи да стреляте. А когато започнете, не спирайте. Вкарайте му всичките шест куршума. Не спирайте, преди барабанът да се изпразни.

— Ужасно!

— Нищо подобно. Или вие, или той. Ще се изненадате от бързата промяна в гледната точка.

Тя му подаде револвера обратно.

— Къде мислите да го държите? — попита той.

— В книгата, предполагам.

— Грешен отговор. Ще го държите в джоба си. А нощем — под възглавницата.

Ричър напълни барабана, щракна го на мястото му и ѝ подаде револвера.

— Не докосвайте спусъка, преди да сте готова да стреляте — предупреди той.

— Няма да съм в състояние.

— Мисля, че ще бъдете.

— А другият ще остане у вас, така ли?

Ричър кимна.

— Бъдете спокойна. Преди да си тръгна, ще го върна на мястото му.

Осем без пет вечерта.

Оставаха трийсет и два часа.

Сирените на затвора завиха.

19

Макар и на осем километра северно от града, воят на сирените се чуваше съвсем ясно в ледената зимна нощ. Силен и едновременно с това далечен, протяжен и тревожен, до болка познат и същевременно чужд. Кънтеше силно, после заглъхваше, дивият крясък се превръщаше в шепот, а после отново се извисяваше. Носеше се над равната земя, нахлуваше между тихите заснежени улици и разбиваше ледения въздух на ситни кристалчета.

Полицейските служители в къщата реагираха мигновено. Със сигурност бяха подготвени за сигнала както физически, така и психически. През вратата на гостната надникна полицайката от антрето с разкривено лице. По тавана прозвучаха забързани стъпки. Дневната смяна действаше под тревога. Полицайката от библиотеката хукна към шубата си, окачена в коридора. Патрулката на улицата вече обръщаше, от покрива и капаците ѝ падаха големи купчини сняг. Онази, която пазеше на пресечката, изкачваше уличката на заден ход с пронизителен вой на гумите. По стълбите се разнесе тропот на крака.

— Съжалявам — каза полицайката от антрето, грабна дрехата си от закачалката и изчезна.

Тя беше последната, която напусна къщата. Вратите на двете патрулки зееха отворени, през тях долиташе оживен радиообмен. Миг по-късно охраната на къщата се натъпка в тях и те поеха надолу по склона. Ричър ги изчака да изчезнат от погледа му, а после отиде да затвори външната врата. Взетата назаем шуба лежеше на пода и той се наведе да я вдигне.

Сирените продължаваха да вият.

Къщата потъна в дълбока тишина.

Тишината се задържа по-малко от минута. После воят на сирените беше заглушен от боботенето на мощен мотор и скърцането на вериги по снега. Ричър пристъпи към прозореца на гостната и видя фаровете на един Форд „Краун Виктория“. Без отличителни знаци. Черен или тъмносин. Поне така изглеждаше на лунната светлина. Колата спря със скърцане в началото на алеята, вратата се отвори и на снега се появи началник Холанд. С шуба, шапка и дебели ботуши. Ричър тикна револвера отзад на колана си и дръпна пуловера си върху него. Излезе в антрето и отвори входната врата в момента, в който Холанд стъпи на верандата.

— Не знаех, че си тук — изненадано се спря той.

— Беше по-разумно — рече Ричър. — Тук има свободни легла, а Ким Питърсън не се нуждае от защита.

— Идеята твоя ли беше или на Андрю?

— Моя.

— Добре ли е мисис Солтър?

— Да, добре е.

— Искам да я видя.

Ричър се отдръпна да го пропусне и затвори след него. Джанет Солтър излезе от гостната.

— Добре ли сте? — попита я Холанд.

— Добре съм — кимна тя. — Благодаря, че дойдохте. Много ви благодаря. Но не трябваше ли вече да пътувате към затвора?

— Да — кимна Холанд. — Но не ми се щеше да ви оставя сама.

— Правилата са си правила.

— Въпреки това.

— Ще се оправя. Освен това съм убедена, че мистър Ричър притежава достатъчно опит.