Читаем 61 часа полностью

— Къде са бижутата? — попита Платон.

— Търси си ги сам — отвърна Ричър.

Тропотът по металните стъпала набираше сила.

Платон се усмихна. Отметна ръкава на дрехата си и преднамерено бавно погледна часовника си. После се стрелна напред с неподозирана пъргавина. Кракът му се насочи към торса на Ричър, който успя да го отблъсне от седнало положение и да застане на колене. Платон политна към стената, а Ричър замахна след него.

Главата му влезе в болезнено съприкосновение с тавана, кокалчетата му се ожулиха в камъка, тялото му рухна обратно на колене. Платон направи още една крачка и възстанови равновесието си. После с танцова стъпка нанесе ритникът, предназначен за ребрата на Ричър.

Отскочи назад и отново се усмихна.

— Къде са бижутата?

Ричър не отговори. Кокалчетата му кървяха, имаше чувството, че е скалпиран. Таванът го притискаше.

Платон хвана картечния пистолет с две ръце.

— Току-що получи последния си шанс — изръмжа той. — Къде са бижутата?

Ричър прибягна до фенерчето, за да потърси тунела. Дори отдалеч успя да го открие, благодарение на допълнителното сияние. Платон тръгна натам. Крачеше леко и бързо. Изправен, без никакви проблеми. Сякаш се разхождаше по улицата, само с небето над главата си.

— Донеси няколко чувала — подхвърли през рамо той.

Ричър запълзя напред, грабна пакет чували и се повлече след Платон. Скован, прегърбен и унизен като огромна горила в клетка.

Открил без усилия правилния тунел, Платон направи онова, което беше направил и Холанд. Плъзна светлината на фенерчето по дължината на каменната лавица, осветявайки купчините злато, сребро и платина, диамантите, рубините, сапфирите и изумрудите, часовниците, картините, подносите и свещниците. Но без алчност или смайване, а спокойно и делово. Просто преценяваше работата по опаковането и пренасянето, която трябваше да бъде свършена.

— Започвай да пълниш торбите — каза той. — Но преди това искам да ми покажеш и праха.

Ричър го поведе към другия край на пещерата, влачейки се на пети, пръсти и задник. Неудобно прегънат на две, покорен и примирен. Спря пред последния от трите тунела, в който се съхраняваше опакованият метамфетамин. Стройно подредени пакети, десет на височина, десет в дълбочина. Плътна стена с дължина трийсет метра, недокосвана в продължение на половин век. Пожълтялата восъчна хартия мътно проблясваше на светлината на фенерчетата. Петнайсет хиляди опаковки. Повече от тринайсет тона.

— Това ли е всичко? — попита Платон.

— Само една трета — отвърна Ричър.

Стъпките по железните стъпала слизаха все по-ниско. Човекът, който отговаряше за горивото, явно бързаше.

— Ще приберем това, което се намира тук — рече Платон. — Плюс още, докато напълним самолета.

— Не го ли продаде на руснака? — подхвърли Ричър.

— Продадох го — кимна Платон.

— Но въпреки това ще го вземеш?

— Само част от него.

— Чиста измама.

— Ти уби трима души заради мен, а сега си разстроен, че ще открадна малко стока, а? — засмя се Платон. — От някакъв смотан руснак, когото дори не познаваш?

— Предпочитам да държиш на думата си, нищо повече.

— Защо?

— Защото искам дъщеря ми да бъде добре.

— Тя сама избра да остане при онези типове. След десет часа аз няма да имам полза от нея. Никога повече няма да се върна тук.

— Няма да имаш полза и от мен — отбеляза Ричър.

— Ще те оставя да живееш — увери го Платон. — Ти ми свърши добра работа. Бавно, но все пак я свърши.

Ричър замълча.

— Аз държа на думата си — добави дребното човече. — Но не и когато работя с руснаци.

Чуха последното звучно потропване по металните стъпала, последвано от първите, далеч по-тихи стъпки по циментовия под. Обърнаха се. Появи се един от хората на Платон с фенерче в ръка. Висок метър и седемдесет, горе-долу колкото всички останали, той се беше прегърбил, но не много. В ръката си държеше фенерче, пистолетът висеше на шията му. Оглеждаше се, но делово, без любопитство. Като човек, който трябва да си свърши работата. Откри маркуча за горивото, хвана го с една ръка и рязко го дръпна, за да го изправи. После попита на испански къде се намира резервоарът и Ричър изчака, докато Платон му преведе въпроса, след което насочи лъча на фенерчето си към съответния коридор. Мъжът повлече маркуча и изчезна.

— Отивай да пълниш торбите с бижута — разпореди се Платон.

Ричър го остави да оглежда стоката си и се повлече по обратния път. Пет хиляди галона гориво в ръчно направен резервоар. Искаше да бъде сигурен, че маркучът ще бъде свързан както трябва. Щеше да остане долу, докато Платон умре, а това означаваше минимум няколко минути и максимум десет часа. Предпочиташе да се тревожи за всяка ситуация поотделно.