Читаем 61 часа полностью

— Нали няма да ни настанят в затвора?

— Не, госпожо — побърза да я успокои Ричър. — Най-вероятно ще отседнем в някой мотел. Предполагам, че не са разполагали с друго превозно средство.

— Всички мотели са пълни — обяви шофьорът и това бяха единствените му думи по време на цялото пътуване.

Седем без пет вечерта.

Оставаха петдесет и седем часа.

Прав като стрела, двулентовият път се простираше напред в продължение на петнайсет километра, но видимостта не надвишаваше десет метра. Фаровете спираха в гъстата пелена на снега, отвъд която всичко беше въпрос на предположения. Ако се съди по равномерното боботене на мотора, местността е равнинна, каза си Ричър. Никакви хълмове, никакви долини. Прерия, която до сутринта щеше да стане още по-плоска от най-малко трийсетсантиметрова снежна покривка.

После от виелицата изплува следващият знак: Град Болтън. Население 12 261. Градчето все пак не беше толкова малко, колкото изглеждаше на картата. Шофьорът не намали. Равномерно потракващите вериги изминаха километър, после още един. След това най-после се появи сиянието на уличните лампи. Пресечката беше препречена от полицейска кола. Червените светлини на покрива ѝ лениво се въртяха. Полузасипаните следи от гумите ѝ свидетелстваха, че тя стои там от дълго време.

Автобусът измина още около половин километър с все същото равномерно потракване на веригите, после предприе три последователни завоя. Надясно, наляво и отново надясно. Пред очите на Ричър се появи дълга и ниска тухлена стена, засипана със сняг. Надписът ѝ гласеше: Полицейски участък — Болтън. Отвъд стената имаше обширен паркинг, наполовина запълнен с цивилни коли. Седани, камионетки и петместни пикапи. Всичките с вид на току-що паркирани — с чисти стъкла и полуразтопен сняг по покривите. Автобусът ги подмина и спря пред осветения вход. Моторът замърка на празен ход, отоплението остана включено. Сградата на полицейския участък беше ниска и продълговата. Доста голяма. От плоския покрив стърчаха многобройни антени. От двете страни на входа имаше контейнери за боклук, изправени като горда стража.

Преддверието изглеждаше топло.

Шофьорът натисна една ръчка и вратите се отвориха. От сградата изскочи мъж с полицейско яке и лопата в ръка, който се зае да разчиства снега пред входа. Ричър и Нокс започнаха да свалят куфарите и да ги прехвърлят вътре. Снеговалежът понамаля, но въздухът стана още по-леден.

После дойде ред на пътниците. Нокс им помагаше на стъпалото, Ричър ги поемаше от там и ги предаваше на човека с якето, който ги отвеждаше към вратата. Някои насядаха по скамейките в чакалнята, други останаха прави, трети започнаха да крачат напред-назад. Преддверието представляваше огромно квадратно пространство с прясно боядисани стени и линолеум на пода. В дъното имаше приемно гише, стената зад което беше запълнена с коркови дъски. Върху тях бяха прикачени с кабърчета различни по размер листчета със съобщения. На стола под тях седеше възрастен човек с цивилни дрехи. Не беше ченге, а някакъв сътрудник.

Мъжът с полицейското яке изчезна за момент, а после се върна в компанията на човек, който по всяка вероятност беше началникът на полицията. Новодошлият носеше широк колан с кобур, а униформата с две нашивки на якичката наподобяваше тази на армейски капитан. Вероятно така ще изглежда Питърсън след петнайсетина години, помисли си Ричър. Високият и леко прегърбен от годините мъж беше видимо уморен, разтревожен и дори малко тъжен — като човек, който е виждал и по-добри дни, но едновременно с това и доволен, че е в състояние да реши един сравнително малък проблем. Той опря гръб на гишето на рецепцията и вдигна ръце за тишина, въпреки че никой не говореше.

— Добре дошли в Болтън. Аз съм Том Холанд, началник на полицията. Ще се погрижа да прекарате нощта максимално удобно. Лошата новина е, че всички мотели са пълни, но има и добра: гражданите на Болтън не биха допуснали хора в беда като вас да нощуват на дюшеци в училищния салон. Мнозина от тях се отзоваха на молбата ми да бъдете разпределени по домовете, в които има свободни стаи. В момента над дузина от тях чакат отвън, готови да ви приемат като скъпи гости.

Думите му бяха приети с тих шепот, в който се долавяха изненада и несигурност, бързо сменени от задоволство. Възрастните хора изправиха гърбове, лицата им се проясниха. Началник Холанд направи знак на полицая до вратата и в преддверието се появиха пет местни двойки, последвани от четирима мъже и четири жени, които бяха дошли сами. Помещението изведнъж стана тясно. Хората се смесиха, стискаха ръцете си и се струпаха около багажа.

Ричър гледаше и броеше. Тринайсет души от местните разполагаха със свободни стаи за гостни — точно толкова, колкото бяха запазените стаи в мотела край Маунт Ръшмор. Нова проява на съобразителност от страна на Питърсън.

Самият той не беше включен в официалния списък на Нокс.