Читаем 61 часа полностью

В шест без двайсет вътрешността на автобуса беше тъмна и студена. Обгърнал раменете си с ръце, Ричър неудържимо трепереше. Нокс и двайсетимата старци отпред правеха същото. Стъклата откъм вятъра бяха плътно облепени с мокър сняг. През прозорците от другата страна се виждаше сиво поле. Бурята настъпваше от север на изток заедно с ураганен вятър. Аеродинамичната форма на мъртвия автобус бавно се заглаждаше от огромните леки снежинки, които танцуваха безразборно във въздуха.

После сивата панорама започна да просветлява.

Бяла светлина, примесена с червено-сини отблясъци. Бледи сфери, подскачащи в здрача. Тишината се нарушаваше единствено от мекото потракване на автомобилни вериги. Патрулната кола се появи в лентата за обратно движение, като напредваше бавно и предпазливо по заснежената настилка.

След една дълга минута полицаят се озова във вътрешността на автобуса. Дойде през канавката, но току-що беше излязъл от добре отоплена кола. Краката му бяха обути в зимни ботуши и непромокаеми панталони, ръцете му бяха скрити в дебели ръкавици. Носеше дебела шуба и кожена ушанка. Беше висок и строен с яркосини очи и обветрено лице. Представи се като Андрю Питърсън, заместник-началник на полицейското управление в Болтън, после свали ръкавиците си и тръгна да се здрависва с всеки от пътниците, демонстрирайки провинциално простодушие и искрено желание да помогне. Но като се вгледа внимателно в умните му, обградени от бръчици сини очи, Ричър усети някакъв фалш. За него беше ясно, че този Питърсън е съобразителен човек, който съвсем не мисли единствено за закъсалия сред бурята автобус.

Това негово убеждение се затвърди в момента, в който полицаят започна да задава въпроси. Кои са пътниците? Откъде са? Накъде пътуват? Имат ли резервации за нощувка? Отговорите бяха лесни, поне за Нокс и двайсетимата туристи от Сиатъл, пътуващи от предишната си спирка в музея „Дакоталенд“ до следващата в Маунт Ръшмор. Да, те имат потвърдени резервации в някакъв крайпътен мотел близо до паметника — тринайсет стаи, разпределени между четири брачни двойки и още толкова приятели, плюс четири единични стаи и още една за шофьора.

Една подробна и вярна информация, която обаче едва ли беше важна при създалите се обстоятелства.

Питърсън поиска да види документите и Нокс му показа потвърждението на резервацията.

А после той се обърна към Ричър и с усмивка попита:

— Ще бъдете ли така любезен да ми кажете кой сте вие, сър?

Много от провинциалните ченгета бяха бивши военни, но според Ричър този не беше от тях. Просто нямаше такова излъчване. По-скоро беше местен човек, който не е пътувал по света. Вероятно беше завършил тукашната гимназия, а после беше предпочел да остане и да служи на хората, които познаваше. Безспорно експерт по местните проблеми, но със слаби познания за всичко останало. Готов да даде всичко от себе си, когато се наложи.

— Сър? — погледна го очаквателно Питърсън.

Ричър му каза името си. Питърсън попита дали той е част от групата и Ричър отвърна, че не е. Последва логичният въпрос какво прави в автобуса. Ричър каза, че пътува на запад от Минесота и възнамерява да поеме на юг, за да избегне лошото време.

— Не харесвате нашия климат, така ли?

— Поне засега.

— И пътувате на стоп с този автобус?

— Не, платих си.

Питърсън погледна към Нокс, който кимна.

Питърсън насочи вниманието си обратно към Ричър.

— В отпуск ли сте?

— Не.

— Какво по-точно е положението ви?

— Моето положение няма значение. Нито пък всичко останало. Никой от нас не е очаквал да заседнем тук. Попаднахме в непредвидена ситуация, защото катастрофирахме. Следователно няма никаква връзка между нас и онова, което си мислите. Няма как да има.

— Откъде знаете какво си мисля?

— Просто знам.

Питърсън го изгледа продължително.

— Какво се случи с автобуса?

— Предполагам, че попадна на заледен участък. По това време аз спях.

— Тук има едно съоръжение, което прилича на мост, но не е мост — кимна Питърсън. — Обозначено е със знаци.

— Навих волана малко по-рязко, защото една кола в насрещното се завъртя и заплашваше да прескочи мантинелата — обади се с извинителен тон Нокс.

В очите на Питърсън се мярна съчувствие, но той се въздържа от коментар и само кимна.

— Понякога стига и едно леко трепване на ръката. Случвало се е на много хора, включително и на мен.

— Пътниците трябва да напуснат автобуса — обади се Ричър. — В противен случай ще измръзнат до смърт. Аз също…

Питърсън мълча в продължение на една дълга секунда. Няма никаква връзка между нас и онова, което си мислите. После тръсна глава, сякаш беше взел някакво решение.

— Слушайте внимателно какво ще ви кажа — обърна се към пътниците той. — Ще ви прехвърлим в града, където ще се погрижим за вас. Дамата със счупената ключица и тази с наранената китка ще взема с мен, а останалите ще изчакат пристигането на другите коли.