Читаем 61 часа полностью

Питърсън изведе Ричър в мразовитата нощ и го попита дали е гладен. Ричър призна, че умира от глад, и Питърсън подкара колата към един от веригата ресторанти в града, разположен до бензиностанцията на главния път. Колата беше стандартен полицейски Форд „Краун Виктория“, със зимни гуми отпред и вериги на задните колела. В топлото купе миришеше на гума, мазнина от хамбургери и загрети релета. Навън снегът беше спрял.

— Става твърде студено — отбеляза Питърсън.

И това беше вярно. Нощното небе беше почти чисто, а земята беше притисната от леден арктически въздух. Облечен в неподходящи дрехи, Ричър започна да трепери още преди да е изминал няколкото крачки от паркинга до входа на ресторанта.

— Мислех, че се очаква силна снежна буря — обади се той.

— Очаква се — кимна Питърсън. — Даже две. Които тласкат студения въздух пред себе си.

— Кога ще бъдат тук?

— Скоро.

— А после ще се затопли ли?

— Малко. Колкото отново да завали сняг.

— Добре. Предпочитам снега пред студа.

— Мислиш, че това е студ, а?

— Не е топло.

— Нищо не е.

— Знам — кимна Ричър. — Изкарах една зима в Корея. Беше доста по-студена от тази тук.

— Но?

— Армията ме снабди с подходящо облекло.

— И?

— Корея поне беше интересна.

Питърсън леко се засегна.

Ресторантът беше празен и май щяха да затварят. Те обаче влязоха и се настаниха на маса за двама — ламиниран квадрат метър на метър, който изглеждаше прекалено малък за едри мъже като тях.

— Град Болтън е доста интересно място — отбеляза Питърсън.

— Мъртвецът?

— Да — кимна Питърсън, после рязко вдигна глава. — Какъв мъртвец?

— Късно е — усмихна се Ричър. — Вече се изпусна.

— Не ми казвай, че Холанд ти е казал.

— Не е. Но бях дълго време в кабинета му.

— Сам?

— Нито за минута.

— И той ти позволи да разгледаш снимките?

— Напротив. Но явно имате добри чистачки. Прозорецът беше излъскан.

— Всичките ли ги видя?

— Не успях да определя дали мъжът е мъртъв, или е в безсъзнание.

— Значи нарочно ме избъзика за Корея, така ли?

— Обичам да съм наясно. Винаги съм изпитвал глад за информация.

Пред масата им се изправи сервитьорката. Около четирийсетгодишна уморена жена, с маратонки, униформена риза в цвят каки и вратовръзка на ластик. Питърсън си поръча печено. Ричър поиска същото, прибавяйки и чаша кафе.

— Колко време си служил в армията? — попита полицаят.

— Тринайсет години.

— Военна полиция?

Ричър кимна.

— С медицинска подготовка?

— Разговарял си с пътниците.

— И с шофьора.

— Проверявал си ме.

— Естествено. Нали това ми е работата?

— А после реши да ме приютиш в дома си.

— Да имаш по-добър избор?

— За да ме държиш под око.

— Щом казваш…

— Защо?

— Имам си причини.

— Ще ми кажеш ли какви са?

— Защото си гладен за информация?

— Предполагам.

— Достатъчно е да знаеш, че в момента искаме да знаем кой идва в града и кой го напуска.

Питърсън не каза нищо повече. Минута по-късно пристигна вечерята. Препълнени чинии със сочно месо със сос и картофено пюре. Кафето бе направено най-малко преди час. Бе изгубило част от аромата, но не и силата си.

— С какво точно се занимаваше като военен полицай? — попита Питърсън.

— С всичко, което ми нареждаха — отвърна Ричър.

— Тежки престъпления?

— Понякога.

— Убийства?

— Всякакви. От опити за отнемане на живот до серийни убийства.

— Каква степен на медицинска квалификация притежаваш?

— Защо, да не би да се съмняваш в качеството?

— И аз обичам информацията.

— Всъщност нямам кой знае каква медицинска квалификация. Просто се опитах да накарам онези възрастни хора да се почувстват по-удобно.

— Всички се изказаха добре за теб.

— Не им вярвай. Те изобщо не ме познават.

Питърсън замълча.

— Къде открихте трупа? — попита след кратката пауза Ричър. — Там, където пресечката беше блокирана от патрулна кола ли?

— Не. Трупът беше на друго място.

— Но не е бил убит там.

— Откъде знаеш?

— По снега нямаше кръв. Когато фраснеш някого по главата с цел да го убиеш, обикновено му счупваш черепа. Това е неизбежно. А такива рани кървят страшно много. Наоколо би трябвало да има цяла локва кръв.

Питърсън помълча още малко, после попита:

— Къде живееш?

Това беше труден въпрос. Не за самия Ричър, защото той имаше прост отговор: не живееше никъде. Баща му беше редови офицер, а самият той се беше появил на бял свят в една берлинска военна болница. Скитническият му живот беше започнал в момента, в който го бяха изнесли от там, увит в одеяло. Израсна във военни бази по различни краища на света, в евтини служебни квартири. А после избра професията на баща си и продължи да живее по същия начин, но вече самостоятелно. Четирите години в Уест Пойнт бяха най-дългото му задържане на едно място. Но не му хареса нито академията, нито заседналият живот. Днес вече не беше на служба, но продължаваше да се мести. Така беше преминал животът му, нямаше начин да се освободи от този навик.

А и не беше се опитвал.

— Аз съм номад — каза на глас той.

— Номадите имат животни и се движат, за да им търсят пасища — отвърна Питърсън. — Такава е дефиницията.

— Добре де, аз съм номад без животни.

— Значи си скитник.

— Възможно е.

— Нямаш багаж.

— Това проблем ли е за теб?