Читаем 61 часа полностью

Спускането в канавката се оказа непосилно за двете ранени жени. Наложи се Питърсън да пренесе едната, а Ричър — другата. Колата беше само на десетина метра, но почти не се виждаше от силния снеговалеж. Когато Питърсън потегли, Ричър се обърна и установи, че автобусът също бе почти изчезнал в снежната пелена. Обзе го чувство на самота. Снегът беше навсякъде — в косата, в очите и във врата му. Беше му студено, за миг го прониза паника. Имаше чувството, че върви в погрешната посока и всеки момент ще замръзне.

После направи широка крачка встрани и видя аленото отражение на сигналните ракети. Оказа се, че те все още горят. Ориентира се по тях и тръгна към мястото, на което би трябвало да е автобусът. Плъзна се край подветрената му страна, прекоси брулената от вятъра канавка и спря пред вратата. Нокс му отвори, после двамата клекнаха на пътеката и насочиха погледи към снежната пелена навън, от която трябваше да се появи помощта.

Шест без пет вечерта.

Оставаха петдесет и осем часа.

В шест часа 14-те престъпни оферти най-после бяха прехвърлени на хартия. Мъжът, който прие обаждането на адвоката, беше достатъчно умен, за да си дава сметка, че капацитетът на всеки човек си има граници. При него те се изразяваха в затруднено запомняне на детайлите, когато се намира под натиск. А в момента беше дяволски сигурен, че е под натиск. Практическата реализация на офертите изискваше одобрението на други, наистина предпазливи хора.

Затова той прилежно си записа всичко, раздели го на четиринайсет отделни параграфа, после свали джиесема с предплатена карта от зарядното и започна да набира.

Помощта се появи под формата на доста необичаен училищен автобус. Беше стандартен модел „Блу Бърд“, с нормална форма и размери, но не жълт, а сив. Прозорците му бяха скрити зад здрави решетки, а от двете му страни с едри букви беше изписано Управление на затворите.

Изглеждаше почти нов.

— Все пак е по-добре от нищо — обади се Нокс.

— Лично аз бих пътувал и в катафалка, стига да има отопление — подхвърли Ричър.

Затворническият автобус пресече трите платна на магистралата и след няколко маневри се изравни с повредения автобус. Вратата му се оказа някъде в средата на наклонения корпус. Ричър веднага разбра смисъла: тяхната машина разполагаше с авариен изход през един от страничните прозорци, който се избиваше навън. Питърсън беше отчел този факт заедно с проблемите, които биха възникнали при свалянето на пътниците направо в канавката. И беше взел правилното решение. Явно имаше мозък в главата си.

При нормални обстоятелства осемнайсет произволно подбрани възрастни мъже и жени със сигурност трябваше да бъдат убеждавани, за да се промушат през някакъв тесен отвор и да се отпуснат в ръцете на непознати хора, почти невидими в снежната виелица. Но тези тук бяха толкова вкочанени от свирепия студ, че не възразиха. Нокс им помагаше да стъпят на седалката под аварийния люк, а Ричър ги спускаше навън. Сравнително лесна работа въпреки студа и снега. Най-лекият пътник тежеше по-малко от петдесет килограма, а най-тежкият — жена на около седемдесет, доближаваше стоте. Всички мъже изразиха желание да се прехвърлят сами в спасителния автобус, докато повечето жени предпочетоха да ги носят.

Макар и почти нов, затворническият автобус не предлагаше никакъв лукс. Стоманена решетка разделяше пътниците от шофьорската кабина. Седалките от лъскав винил бяха тесни и твърди, а подът бе покрит с гумена настилка. Решетките на прозорците навяваха мрачни мисли, но имаше отопление — една съвсем не задължителна любезност на държавата към нейните престъпници. Е, отоплението си беше факт. Нещо като пасивна проява на благоразположение. Шофьорът го беше включил на максимум — още една проява на съобразителност от страна на Питърсън.

След като настаниха пътниците, Ричър и Нокс отново изскочиха на студа и започнаха да прехвърлят куфари и сакове от багажника на повредения автобус. Те заеха всички свободни седалки и част от пътеката между тях. Нокс седна на един обемист куфар, а Ричър, воден от желанието да бъде максимално близо до работещото на високи обороти парно, предпочете да остане прав зад седалката на шофьора.

Виелицата яростно се нахвърли върху необичайното превозно средство, но то се движеше стабилно, тъй като на колелата му имаше вериги. Така изминаха десет километра, след което напуснаха магистралата. Минаха покрай ръждясал пътен знак с надупчена от куршуми жълта повърхност и поеха по дълга права отсечка на третокласен път с две платна. Не след дълго стигнаха до друга табела, на която с едри букви пишеше: Контролиран участък. Затвор. Забранено спирането и вземането на стопаджии. Табелата беше чисто нова, покрита с лъскава светлоотражателна боя. Ричър хич не ѝ се зарадва. Тя със сигурност щеше да затрудни придвижването му на следващата сутрин.

Неизбежният въпрос беше зададен минута по-късно. Една от жените на предните седалки завъртя глава наляво, после надясно, след което притеснено промърмори: