— Стегни се, Джак! — Мей ми подаде четири капсули. С треперещи пръсти някак си успях да ги запаля. Тя ги хвърли във всички посоки. Вдигнах ръце пред очите си. Около нас избухнаха горещи кълба. Когато отново погледнах, рояците ги нямаше. Ала само след няколко секунди започнаха да се появяват. Първо един, после три, шест, десет — прекалено много, за да ги преброя. Приближаваха се към нас със сърдито бръмчене.

— Колко капсули ни останаха? — попитах аз.

— Осем.

Тогава разбрах, че няма да успеем. Бяхме прекалено навътре в пещерата. Нямаше да се измъкнем. Нямах представа колко са рояците — халогенният ми лъч осветяваше цяла армия.

— Джак. — Мей, изглежда никога не губеше увереността си.

Запалих още три капсули и тя ги хвърли, като в същото време продължи към входа. Последвах я, макар да знаех, че положението ни е безнадеждно. Взривовете пръскаха рояците само за миг. После те бързо се прегрупираха. Бяха прекалено много.

— Джак.

— Още капсули.

Вече виждах изхода само на няколко метра пред нас. Очите ми сълзяха от лютивия дим. Беше ми все по-трудно да дишам.

Последна експлозия и стигнахме. Видях рампата, която водеше нагоре към повърхността. Не бях предполагал, че ще стигнем дотук. Ала вече не разсъждавах, имах само отделни впечатления.

— Колко останаха? — попитах аз.

Мей не ми отговори. Някъде над нас чух тътен на двигател. Вдигнах поглед и видях нестабилна бяла светлина. Грохотът стана много силен — и тогава зърнах всъдехода. И чух как Боби вика:

— Излизайте!

Мей се обърна и се затича нагоре по рампата. Последвах я. Боби запали нещо, което избухна в оранжев пламък, после Мей ме блъсна към стената и останалият без водач всъдеход с рев профуча надолу към залата. От резервоара му висеше пламтяща ивица плат. Нещо като моторизиран коктейл „Молотов“.

Веднага щом всъдеходът ни подмина, тя силно ме плесна по гърба.

— Тичай!

Изминахме последните няколко метра от рампата и Боби ни изтегли навън. Паднах и си ожулих коляното, но не усетих болка. Той ми подаде ръка и ми помогна да се изправя. С всички сили се затичах към входа на пещерата и почти бях стигнал, когато отекна мощна експлозия. Полетях във въздуха и се блъснах в стената. Скочих. Ушите ми пищяха. Лампата ми я нямаше. Чувах странен писък някъде зад себе си — или поне така ми се струваше.

Погледнах Мей и Боби. Те също се изправяха. Хеликоптерът все още висеше във въздуха над нас. Изкатерихме се нагоре, после се претърколихме по склона в студената черна пустинна нощ.

Последното, което видях, беше Мей — правеше знаци на вертолета да се махне, да се махне…

И тогава пещерата избухна.

Земята подскочи под краката ми и ме събори. Паднах и в следващия миг ударната вълна прониза ушите ми. Чух мощния грохот на взрива. От входа на пещерата блъвна огромно яростно огнено кълбо, оранжево с черно по краищата. Обля ме топлина, но след миг изчезна. Внезапно се възцари тишина и светът стана черен.

Не съм сигурен колко време съм лежал под звездите. Сигурно бях изгубил съзнание, защото първото, което си спомням, беше как Боби ме настанява на задната седалка на хеликоптера. Мей вече бе там и се бе навела, за да закопчае предпазния ми колан. Гледаха ме загрижено. Смътно се зачудих дали съм ранен. Не усещах болка. Люкът се затвори и Боби седна отпред до пилота.

Бяхме успели.

Не можех да повярвам, че всичко е свършило.

Хеликоптерът се издигна във въздуха и в далечината видях светлините на фабриката.

IV. Жертвата

Седми ден, 00:12

— Джак!

Джулия се втурна по коридора към мен. На светлината от лампите на тавана лицето й изглеждаше красиво със слабите си, изящни черти. Беше по-красива, отколкото си я спомнях. Глезенът й бе превързан и на китката й имаше гипс. Тя ме прегърна и притисна чело до рамото ми. Косата й ухаеше на лавандула.

— О, Джак, Джак! Слава Богу, че си добре!

— Да — с пресипнал глас отвърнах аз. — Добре съм.

— Радвам се, много се радвам.

Просто стоях и я оставих да ме прегръща. После отговорих на прегръдката й. Не знаех как да реагирам. Тя кипеше от енергия, докато аз бях изтощен и празен.

— Добре ли си, Джак? — без да ме пуска, попита тя.

— Да, Джулия — отвърнах почти шепнешком.

— Какво ти е на гласа? — Жена ми се отдръпна и ме погледна. — Какво ти е?

— Сигурно си е изгорил гласните струни — също така прегракнало рече Мей. Лицето й беше почерняло от сажди. Имаше рани на скулата и челото.

Джулия пак ме прегърна и докосна ризата ми.

— Ранен си, скъпи.

— Само ризата ми.

— Сигурен ли си, че не си ранен, Джак? Според мен си ранен.

— Не, нищо ми няма. — Неловко се отдръпнах.

— Не мога да изразя колко съм ти благодарна за това, което направи тази нощ, Джак — каза тя. — Което направихте всички — прибави Джулия и се обърна към другите. — Ти, Мей, и ти, Боби. Съжалявам, че не бях тук, за да ви помогна. Знам, че аз съм виновна за всичко. Но сме ви много признателни. Компанията ви е признателна.

„Компанията ли?“ — помислих си. Ала казах само:

— Е, това просто трябваше да се направи.

— Да, така е. Бързо и решително. И ти го направи, Джак. Слава Богу!