Читаем Жертвата полностью

Тя сниши глас, протегна ръка и я постави върху моята.

— Искам да поправя нещата, Джак. Искам да е като преди. — Пауза. — Надявам се, че и ти го искаш.

— Не съм сигурен в чувствата си — отвърнах аз.

— Уморен си.

— Да. Но наистина не съм сигурен.

— Искаш да кажеш за нас ли?

— Не ми се говори за това, по дяволите. — Бях изтощен, току-що бях преживял премеждие, в което едва не бях загинал и за което в крайна сметка бе виновна тя. На всичкото отгоре Джулия омаловажаваше вината си.

— О, Джак, хайде да се държим като преди — каза тя и внезапно се наведе към мен и се опита да ме целуне по устните. Отдръпнах се и извърнах глава. Джулия ме погледна умолително. — Моля те, Джак.

— Не е нито времето, нито мястото, Джулия.

Пауза. Не знаеше какво да каже. Накрая:

— Липсваш на децата.

— Сигурен съм. И те ми липсват.

Тя избухна в сълзи и изхлипа:

— Но аз не им липсвам! Изобщо не ги е грижа за майка им. — Тя отново протегна ръка към моята. Оставих я да я хване. Опитах се да определя чувствата си. Чувствах се неловко. Исках да спре да плаче.

— Джулия…

Интеркомът изпращя. Чух гласа на Рики.

— Имаме проблем с телефона. По-добре елате веднага.

Телефонната централа се помещаваше в стая, разположена в ъгъла на сервизното отделение. Затваряше се с тежка врата с тъмно прозорче в горната половина. През него видях изтръгнатите телефонни кабели. И Чарли Дейвънпорт. Изглеждаше мъртъв. Устата му зееше, очите му се взираха в празното пространство. Кожата му беше моравосива. Над главата му жужеше черен рояк.

— Нямам представа какво е станало — каза Рики. — Когато го видях за последен път, той спеше.

— Кога беше това? — попитах.

— Преди половин час.

— Ами роякът? Как е влязъл вътре?

— Не знам. Сигурно Чарли го е вкарал.

— Как? Нали мина през всички херметични камери?

— Да, но…

— Но какво, Рики? Как е възможно?

— Може… не знам, може да е бил в гърлото му или нещо подобно.

— В гърлото му ли? Искаш да кажеш, че е висял между сливиците му? Тия неща са смъртоносни, нали знаеш.

— Да, знам. Знам, естествено. — Той сви рамене. — Нямам представа.

Погледнах го и се опитах да разбера поведението му. Току-що бе установил, че в лабораторията му е проникнал смъртоносен нанорояк, ала изобщо не изглеждаше разстроен. Приемаше го съвсем нехайно.

Мей припряно влезе в стаята. Един поглед й беше достатъчен, за да прецени положението.

— Някой прегледа ли записите на охранителните камери?

— Не можем — отвърна Рики и посочи телефонната централа. — Управляват се отвътре — и цялата апаратура е разбита.

— Значи не знаеш как е влязъл?

— Не. Но явно не е искал да се обаждаме по телефона. Поне така изглежда.

— Защо му е на Чарли да влиза вътре? — попита Мей.

Поклатих глава. Нямах представа.

— Стаичката е херметизирана — каза Джулия. — Може би е знаел, че се е заразил, и е искал да се изолира. Затова се е заключил отвътре.

— Откъде знаеш? — попитах аз.

— Ами просто предполагам, че… хм… — Тя надникна през стъклото. — И… ключалката се отразява в хромираната повърхност ей там, виждаш ли?

Останах на мястото си. Но Мей погледна.

— О да, Джулия, имаш право. Чудесно наблюдение. Аз не го забелязах. — Звучеше фалшиво, ала Джулия, изглежда, не реагира.

Сега всички се преструваха. Всичко беше театър. И не разбирах защо. Но докато наблюдавах двете жени, забелязах, че Мей се държи извънредно предпазливо с Джулия. Сякаш се боеше от нея или поне се опасяваше да не я обиди.

Странно.

И малко страшно.

— Има ли начин да отключим вратата? — попитах Рики.

— Мисля, че да. Винс сигурно има ключ. Но сега няма да я отключваме, Джак. Не и докато роякът е вътре.

— Значи не можем да се обадим никъде, така ли? И нямаме никаква връзка с външния свят.

— До утре, да. Утре сутринта хеликоптерът ще се върне. — Рики надникна през стъклото. — Божичко. Чарли наистина здраво е поработил над централата.

— Според теб защо му е да го прави?

Рики поклати глава.

— Чарли си беше малко шантав, нали знаеш. Искам да кажа, беше колоритен. Но с това негово пърдене и тананикане не си падаше много читав, Джак.

— Никога не съм смятал така.

— Просто си казвам мнението.

Приближих се до него и погледнах вътре. Роякът бръмчеше около главата на Чарли и започнах да виждам, че по тялото му се образува млечна обвивка. Както обикновено.

— Не може ли да впръснем течен азот? — попитах. — И да замразим рояка.

— Сигурно бихме могли — отвърна Рики, — но пък ще повредим техниката.

— Не можеш ли да включиш климатика на пълна мощност и да изсмучеш частиците?

— В момента климатиците са на пълна мощност.

— И не искаш да използваш пожарогасител.

Той поклати глава.

— Пожарогасителите няма да навредят на частиците.

— Значи не можем да влезем в стаята, така ли?

— Да.

— Мобифони?

Рики отново поклати глава.

— Сигналът минава през централата. Всички комуникационни средства минават през нея — мобифони, Интернет, факс.

— Чарли е знаел, че стаята е херметизирана — намеси се Джулия. — Басирам се, че е влязъл вътре, за да предпази всички ни. Проявил е себеотрицание. Смелост.