Читаем Жертвата полностью

— Нови ситуации — казах доволно. Ако условията на програмата все още бяха в сила, рояците трябваше да са слаби, когато реагират на съвсем нови ситуации. След време щяха да се научат, след време щяха да разработят стратегии, за да се справят с новите условия. Но отначало реакцията им щеше да е хаотична. Това е недостатъкът на разпределения интелект. Той е мощен и гъвкав, ала бавно реагира на безпрецедентни събития.

— Да се надяваме — рече Мей.

Стигнахме до зейналата дупка, която тя бе описала. С очилата за нощно виждане различих нещо като полегата рампа. По нея се приближаваха четири-пет фигури, след тях като че ли идваха още. Всички приличаха на Рики, но повечето не бяха много добре оформени. А последните бяха просто вихрещи се облаци. Носеше се високо барабанене.

— Втори урок. — Мей ми протегна фитила. Запалих го и той запращя. Тя внимателно го търколи по рампата. Когато го забелязаха, фигурите се поколебаха.

— По дяволите! — изругах аз, но беше време да се извърна и да заслоня очи от експлозивния блясък. В тясното пространство изтътна грохот на разширяващ се газ. Гореща вълна обля гърба ми. Когато отново погледнах, повечето рояци под нас бяха изчезнали. Ала няколко бяха останали, очевидно невредими.

Учеха се. И то бързо.

— Следващ урок — каза Мей. Този път държеше две капсули. Запалих ги и тя пусна едната, после подхвърли другата по-навътре. Експлозиите отекнаха едновременно и пред нас блъвнаха огромни стълбове горещ въздух. Ризата ми се подпали. Мей я угаси с ръка.

Когато се обърнахме към отвора, долу не се виждаха фигури и тъмни рояци.

Спуснахме се по рампата и влязохме навътре в пещерата.

Бяхме тръгнали с двайсет взривни капсули. Оставаха ни шестнайсет, а бяхме извървели съвсем малко растояние към голямата зала на дъното на рампата. Мей вървеше бързо — трябваше да ускоря ход, за да я настигна — но инстинктите й бяха невероятни. Няколкото рояка, които се появиха пред нас, бързо се отдръпнаха при приближаването ни.

Насочвахме ги към долната зала.

— Къде си, Боби? — попита Мей.

Радиостанцията изпращя.

— Опитвам се… да…

— По дяволите, Боби! Хайде!

Продължавахме да навлизаме в пещерата и скоро чувахме само смущения. Увисналият във въздуха прах разсейваше инфрачервените лъчи. Ясно виждахме стените и земята пред нас, но иначе цареше пълен мрак. Усещането за тъмнина и самота ме изпълваше със страх. Не знаех какво има пред и зад мен. Пак започнах да усещам трупната смрад и ми се пригади.

Теренът се изравняваше. Мей проявяваше изключително самообладание. Когато пред нас изплуваха пет-шест рояка, тя ми подаде поредната капсула. Преди да успея да запаля фитила рояците отстъпиха. Мей незабавно закрачи напред.

— Нещо като дресура на лъвове — рече тя.

— Досега.

Не знаех още колко време ще продължаваме така. Пещерата беше огромна, много по-голяма, отколкото бях предполагал. Шестнайсет капсули не ми се струваха достатъчни. Зачудих се дали и Мей се безпокои от това. Изглеждаше спокойна. Но сигурно просто не показваше страха си.

Нещо захрущя под краката ми. Погледнах надолу и видях, че подът е покрит с хиляди малки жълти кости. Като от птица. Само че бяха от прилепи. Мей имаше право: бяха ги изяли.

В горния ъгъл на очилата ми запремигва червена светлина. Някакво предупреждение, навярно батерията.

— Мей… — започнах аз. После светлината угасна също толкова внезапно, колкото се бе появила.

— Какво?

— Нищо.

Най-после стигнахме до голямата подземна зала. Огромното пространство беше пълно от пода до тавана с тъмни сфери с диаметър шейсетина сантиметра, от които стърчаха остри израстъци. Приличаха на гигантски морски таралежи и бяха организирани на големи групи.

— Дали е това, което си мисля? — попита Мей. Гласът й звучеше спокойно, безпристрастно. Почти научно.

— Да, струва ми се — отвърнах аз. Ако не грешах, тия бодливи гроздове бяха органичен вариант на фабриката, която „Займос“ бяха построили в пустинята. — Значи така се възпроизвеждат. — Приближих се.

— Не знам дали трябва да влизаме.

— Трябва, Мей. Погледни: всичко е идеално подредено.

— Смяташ ли, че има център?

— Възможно е. — И ако имаше, исках да го взривя. Продължих напред.

Докато се движех между гроздовете, ме обзе зловещо усещане. От върховете на шиповете капеше гъста слузеста течност. И кълбата като че ли бяха покрити с дебел пихтиест слой, който трепереше и придаваше на целия грозд вид на нещо живо. Спрях и внимателно го разгледах. Тогава видях, че повърхността на кълбата наистина е жива — в пихтията пълзяха безброй черни червеи.

— Господи!

— И преди бяха тук — спокойно каза Мей.

— Кое?

— Червеите. Живееха в пласта гуано на земята. Хранят се с органична материя и отделят съединения с високо съдържание на фосфор.

— А сега участват в синтеза на рояците — казах аз. — Не им е трябвало много време, само няколко дни. Коеволюция в действие. Кълбата сигурно осигуряват храна и по някакъв начин събират изпражненията им.

— Или самите тях — сухо прибави Мей.