Качиха се обратно на приземния етаж и влязоха във фоайето. Същата разпоредителка, която ги бе упътила, беше пак там, застанала зад гишето си. Стефани зави надясно и тръгна право към нея. В това време Люк с бързи крачки се насочи към стълбището в другия край на фоайето.

Разпоредителката стана и се провикна след него:

— Съжалявам, не можете да…

Стефани спокойно разгърна палтото си и й показа кобура с беретата.

На лицето на жената се изписа шок. Стефани вдигна показалец пред устата си. После продължи да крачи напред.

21

Малоун трябваше да докладва на Стефани Нел. Това нещо се оказа по-голямо, отколкото бе очаквал, а може би по-голямо и отколкото самата тя си бе представяла. Когато му се обади, за да го наеме, тя знаеше само, че руснаците са поискали помощ, за да открият Белченко, и че Котън би могъл да се натъкне на Зорин. За жалост, нямаше мобилен телефон, а в момента трима мъже с пушки бяха блокирали изхода от дачата.

Белченко изглеждаше напълно невъзмутим.

— Този автомобил е Козлик. Това означава Яре. Военно производство. Тия хора са тук по заповед на Кремъл. Аз ще се оправя с тях. Мини през задната врата, натам по коридора. И върви да намериш Джейми Кели в Канада.

— Ти така и не ми каза къде…

— В Шарлъттаун. На остров Принц Едуард. Все още работи в местния колеж.

— Нека да го търсим заедно — каза той.

Но Белченко не му обърна внимание. Той отвори вратата и откри огън с пушката. Къщата се огласи от изстрели. Малоун се хвърли напред, обви ръце около стареца и го бутна встрани; двамата паднаха тежко на пода точно когато онези откриха насрещен огън.

— Ти луд ли си?! — изкрещя той.

Градушка от куршуми изплющя по стените на къщата. Външната каменна фасада осигуряваше някаква защита, но не и прозорците, които се пръскаха един по един, обсипвайки вътрешността с трески и стъкла. Малоун чакаше шанс да се намеси.

— Повалих единия — съобщи Белченко.

Отвън беше паднал мрак; нощта идваше рано в сибирската зима. Което щеше да им помогне при бягството. Проблемът беше да се измъкнат от дачата, без да бъдат застреляни. Стрелбата отвън престана.

И Котън знаеше защо. Смяна на пълнителите.

Което нямаше да отнеме много време, затова той изправи Белченко на крака и двамата се затичаха приведени по коридора към вътрешността на къщата. Един от мъжете се появи на вратата за кухнята. Малоун се извърна и стреля. Мъжът се строполи на пода. Малоун се наведе, взе пушката му и с радост установи, че е със сменен пълнител.

Да, това наистина можеше да потрябва. Той се върна в коридора, като очакваше да види там Белченко, но от стареца нямаше и следа. На приземния етаж светеха няколко лампи, а през прозорците отвън се виждаше само черен мрак. Той пъхна беретата в кобура под палтото си и тръгна напред с насочена пушка, опрял приклада плътно до рамото си. Коридорът свършваше след около пет метра пред друга врата. Тишината кънтеше в ушите му. Той се спря и се заслуша в ударите на сърцето си, като се опитваше да ги забави с усилие на волята. Колко ли пъти досега се бе озовавал в подобни ситуации? Едва ли можеше да ги преброи.

През отворената външна врата и разбитите прозорци нахлуваше леден въздух и дъхът излизаше като пара от устата му. Той бе напуснал отряда тъкмо за да не се излага на подобни рискове; отказал се бе от длъжността си на командир във Военноморския флот, подал си бе оставката като служител на Министерството на правосъдието, продал бе дома си и се бе преместил да живее в Копенхаген. Двайсет години във флота и десет като агент в отряда бяха останали зад гърба му. Целта бе да промени изцяло начина си на живот. За жалост, предишният му свят го бе застигал отново и отново след пенсионирането, докато накрая бе решил, че би било редно поне да му плащат за труда. Хубавото в този случай бе, че задачата беше пределно проста: да дойде, да види обекта и да си тръгне. Но вместо това се бе набъркал в такава каша с международни измерения, че се съмняваше дали ще може някога да се оправи.

Той продължаваше да се придвижва по коридора; дъските скърцаха под тежестта му, а протритият килим не успяваше изцяло да заглуши стъпките. И изведнъж се сети за Гари. Синът му растеше бързо, скоро щеше да завърши гимназия и вече се питаше кой път да поеме в живота. Той му бе намекнал за кариера във флота, по стъпките на баща му и дядо му. Бившата му жена не беше запалена по тази идея, но двамата се бяха разбрали да оставят момчето само да реши. Животът беше достатъчно сложен и без родителска принуда.

А Касиопея? Малоун се запита къде ли се намираше и какво ли правеше в този момент. Улавяше се, че все по-често мисли за нея. Връзката им бе приключила, на последния му опит да се свърже с нея бе отговорила кратко и ясно:

Остави ме на мира.

И той я бе оставил. Но му липсваше. Нямаше как иначе — беше влюбен в нея.

Коридорът свърши. Той се опря с гръб в стената и леко се залюля на пръсти. Затаи дъх, като гледаше ритъмът на белите му дробове да не съвпада с този на краката. Този трик неведнъж му бе спасявал живота. След което внимателно надникна иззад касата на вратата.