— Никога не съм твърдял, че там е замесено нещо свръхестествено.

— Абсолютно очарован.

— Е, онова беше невероятно убийство. Извършителят бе така смел. Стаята наистина е била тъмна, когато е стрелял, но при изстрела вътре е имало осем души.

— Но ти не беше очарован толкова от фактите, свързани със случая — продължи Ребека. — Беше заинтересуван от медиума. От онази госпожа Донатела с кристалното й кълбо. Не можеше да се наслушаш на историите й за духове. За така наречените й свръхестествени преживявания.

— И какво?

— Ти вярваш ли в духове, Джак?

— Искаш да кажеш, вярвам ли в живота след смъртта?

— В духове?

— Не знам. Може би да, може би не. Кой би могъл да каже?

— Аз мога да кажа. Аз не вярвам в духове. Но твоята двусмисленост доказва моето гледище.

— Ребека, милиони са напълно нормалните, уважавани, интелигентни, разсъдливи хора, които вярват в живота след смъртта.

— Детективът прилича много на учения — натърти тя. — Длъжен е да разсъждава логично.

— Но не е длъжен да бъде атеист, за Бога!

Тя не обърна внимание на думите му:

— Логиката е най-силното ни оръжие.

— Казвам единствено, че тук сме попаднали на нещо странно. А след като братът на една от жертвите смята, че е замесено вуду…

— Добрият детектив трябва да бъде разумен, методичен.

-… би трябвало да проверим и това, дори и да изглежда смешно.

— Добрият детектив също трябва да е стъпил на земята, да бъде реалист.

— Но добрият детектив трябва да има и въображение, да е гъвкав — противопостави се той. — После смени рязко темата: — Ребека, какво ще кажеш за снощи?

Тя се изчерви.

— Хайде да поговорим с онази Паркър. — И започна да се обръща настрани.

Той я спря, като хвана ръката й.

— Мисля, че снощи стана нещо много специално…

Тя не отговори.

— Да не би само да съм си го представил?

— Нека не говорим сега за това.

— Наистина ли бе така ужасно за теб?

— После.

— Защо се държиш така с мене?

Тя не искаше да го погледне в очите, а това не й бе присъщо.

— Доста е сложно, Джак.

— Мисля, че трябва да поговорим.

— После — настоя тя. — Моля ти се.

— Кога?

— Когато сме по-свободни.

— Кога ще бъде това? — не се отказваше той.

— Ако ни остане време да излезем на обед, може да поговорим тогава.

— Ще си осигурим времето.

— Ще видим.

— Да, ще видим.

— Сега да се захващаме с работа — подкани го тя и се отдръпна.

Този път той не я спря. Ребека тръгна към хола, където ги чакаше Шели Паркър.

Той я последва, като се питаше какво ли си докарва на главата, като си позволява да се ангажира емоционално с тази трудна жена. Може би и тя самата е хахо. Може би не си струваше заради нея да си докара неприятности. Може би щеше да донесе единствено болка и да го накара да съжалява, че се е срещнал с нея. Понякога тя наистина изглеждаше превъзбудена. По-добре да стои настрана. Най-умното, което би могъл да направи, е още сега да сложи край на всичко. Би могъл да поиска да му определят друг партньор, а може би дори да се премести от отдел убийства; така или иначе всекидневните контакти със смъртта го бяха уморили. Той и Ребека би трябвало да се разделят, да тръгнат по отделни пътища, и професионално, и лично, преди да се обвържат прекалено един с друг. Да, това беше най-доброто. Тъкмо така трябваше да постъпи.

Но както Невецки би казал: Как не.

Нямаше да подаде молба за нов партньор.

Не беше от тия, които бягат.

Освен това, помисли си, може би бе влюбен.

7

На петдесет и осем години Нейва Руни изглеждаше като нечия баба, но се движеше като хамалин от доковете. Носеше сивата си коса ниско подстригана. Чертите на кръглото й розово добронамерено лице бяха по-скоро решителни отколкото нежни, веселите й сини очи никога не бягаха встрани, винаги гледаха топло. Беше набита, но не и дебела жена. Ръцете й не бяха гладки и меки като на домакиня, а силни, бързи и дейни, без следи от заседнал живот или артрит, а с няколко мазола. Когато Нейва ходеше, изглежда нищо не можеше да я спре, в това число и другите хора, и тухлените стени; в походката й нямаше нищо изискано, елегантно или особено женствено — движеше се като строг сержант от армията.

Нейва бе започнала да чисти апартамента на Джак Досън скоро след смъртта на Линда Досън. Идваше веднъж седмично, всяка сряда. Понякога идваше у тях и вечер, за да гледа децата — всъщност бе там и снощи с Пени и Дейви, докато Джак бе отишъл на среща.

Тази сутрин си отвори с ключа, който Джак й бе дал, и отиде направо в кухнята. Сложи кафето, наля една чаша за себе си и беше я изпила до половината, когато започна да съблича палтото си. Отвън наистина бе студено и въпреки топлината в апартамента, тя трудно се отърсваше от премръзването, което бе проникнало чак до костите й по време на шестте пресечки, които трябваше да извърви от дома си до тук.