— Децата не ви ли казаха нещо? — попита Ребека.

— Бърбореха за духове, но…

— Не е било само бърборене.

Ребека се почувства странно, че тъкмо на нея се падаше да обявява и да защитава нещо свръхестествено, след като тя винаги бе била всичко, но не и човек с широта на разбиранията по въпроса. Затова се поколеба. После му разказа по възможно най-сбития начин за Лавел, за изтреблението на фамилията Карамаза и за вуду-дяволите, които в момента преследваха децата на Джак Досън.

Когато завърши, свещеникът не й каза нищо и не пожела да срещне очите й. Остана дълго с отправен към пода поглед.

— Разбира се, вие не ми вярвате — въздъхна тя.

Той вдигна глава със смутено изражение:

— О, не мисля, че вие… точно ме лъжете. Сигурен съм, че вие вярвате във всичко, което ми казахте. Но за мене вуду-то е мошеничество, набор от примитивни суеверия. Аз съм служител на светата Римска църква и вярвам в едничката истина, истината, че нашият спасител…

— Вярвате в рая, нали? И в ада?

— Разбира се. Това е част от католическата…

— Тези неща идват направо от ада, отче. Ако ви бях казала, че човекът, който е призовал тия демони е поклонник на сатаната и ако не бях споменала думата вуду, тогава може би все още не бихте ми повярвали, но и не бихте подминали думите ми толкова леко, защото вашата религия припознава сатаната и поклонниците му.

— Мисля, че вие би трябвало…

Дейви изпищя.

— Тук са вече! — обади се и Пени.

Ребека се обърна със затаен дъх и застинало сърце.

Под арката, през която централният кораб на нефа влизаше във вестибюла, имаше сенки, а сред тях — ярко светещи сребърно-бели очи. Огнени очи. Много от тях.

6

Джак караше по заснежените улици и с приближаването си към всяко кръстовище някак усещаше кога е нужно да завие надясно или наляво, кога трябва просто да продължи направо. Не знаеше как усеща тези неща; всеки път го спохождаше някакво чувство, чувство, което не би могъл да опише с думи, и той му се подчиняваше, осланяше се на „предводителството“, което му бе дадено. Това определено беше в разрез с техниките, които полицаят е привикнал да използва при издирване на заподозрения. Полазваха го и тръпки, а това не му харесваше. Но нямаше намерение да се оплаква, защото бе необходимо на всяка цена да открие Лавел.

Трийсет и пет минути след като наляха двете бурканчета със светена вода, Джак зави наляво по улица с псевдовикториански къщи. Спря пред петата. Беше триетажна тухлена къща с множество безвкусни украшения. Имаше нужда от ремонт и пребоядисване както и останалите къщи в квартала — това беше очевидно въпреки снега и тъмнината. В къщата нямаше запалени лампи, нито една. Прозорците бяха съвършено черни.

— Пристигнахме — обърна се Джак към Карвър.

Загаси двигателя и изключи фаровете.

7

Четири духа изпълзяха от вестибюла на слабо осветено място в централния кораб, където уродливите им очертания се разкриха в повече ужасяващи подробности, отколкото би се искало на Ребека.

Начело на глутницата стоеше високо трийсетина сантиметра човекоподобно същество с четири огнени очи — вторите две бяха на челото му. Главата му беше голяма колкото ябълка и въпреки четирите очи, по-голяма част от несъразмерния череп се заемаше от лакома уста с множество зъби. Освен това имаше и четири ръце и носеше грубо копие в острите пръсти на една от дланите си.

Размахваше копието над главата си в израз на дръзко предизвикателство.

Може би заради копието Ребека изведнъж бе обладана от странно, но непоклатимо убеждение, че човекоподобният звяр някога е бил — далече в древността — горд и кръвожаден африкански воин, който е бил прокуден в ада заради престъпленията си и който сега бе принуден да страда и търпи унижението, че душата му е въплътена в дребно, уродливо тяло.

Човекоподобният дух, трите още по-зловещи същества зад него, както и останалите зверове, минаващи през тъмния вестибюл (те сега се различаваха само по светещите очи), те всички се движеха бавно, като че ли самият въздух в мястото за свещенослужение бе за тях изключително тежко бреме, което превръщаше всяка тяхна стъпка в болезнено изпитание.

Никое от тях не съскаше, не ръмжеше и не пищеше. Просто се приближаваха тихо, мудно, но непреклонно.

Вратите към улицата зад духовете все още изглеждаха затворени. Бяха влезли в катедралата по друг път, през някоя шахта или канал, които не бяха затворени и им предлагаха свободен достъп и на практика покана, равностойна на „отворената врата“, от която те, като вампирите, навярно имаха нужда, за да влязат там, където злото не е добре дошло.

Отец Валоцки, за малко хипнотизиран от първия си поглед към духовете, първи наруши мълчанието. Затършува из черното си расо, извади молитвена броеница и започна да се моли.

Човекоподобният дявол и трите неща, които го следваха отблизо се приближаваха непрекъснато по централния кораб, а останалите чудовищни същества пълзяха и се плъзгаха от тъмния вестибюл, а в мрака зад тях се появяваха нови чифтове светещи очи. Всички се движеха все още прекалено бавно, за да бъдат опасни.