— Ще усетите, лейтенанте. Но първо трябва да спрем в католическа черква и да напълним тези буркани със светена вода. — Той му показа две малки празни стъкленици, в която би се побрала по четвъртинка течност. — Има една черква право пред нас, на около пет пресечки оттук.

— Добре — съгласи се Джак. — Само едно нещо още.

— Какво?

— Нека оставим официалностите и да не ме наричаш повече „лейтенанте“. Казвам се Джак.

— А ти, ако искаш, можеш да ми казваш Карвър.

— Предпочитам.

Размениха си усмивки, Джак махна крака си от спирачката, пусна чистачките, и излезе на улицата.

Влязоха заедно в черквата.

Вестибюлът бе тъмен. В безлюдния неф бяха запалени Няколко слаби лампи плюс няколко оброчни свещици, разположени върху поставка от ковано желязо до мястото за причастие вляво от олтара. Носеше се мирис на тамян и на полировка за мебели, каквато явно бяха използвали наскоро, за да подобрят вида на изтърканите пейки. Над олтара, сред сенките, бе поставено голямо разпятие.

Карвър коленичи и се прекръсти. Макар Джак да не беше практикуващ католик, внезапно изпита силно желание да последва примера на черния човек и осъзна, че като представител на Рада специално тази нощ той бе длъжен да показва уважението си към всички божества на доброто и на светлината — към еврейския Бог от Стария завет, към Христос, Буда, Мохамед или други божества. Може би това бе първото проявление на „предводителството“, за което бе споменал Карвър.

В мраморния басейн, близо до преддверието, имаше съвсем малка локвичка светена вода, която явно нямаше да им стигне.

— С това не можем да напълним и единия буркан — забеляза Джак.

— Недей да бъдеш така сигурен. — Карвър свали капачката от единия буркан и го подаде на Джак. — Опитай.

Джак потопи буркана в басейна, провлачи го по мрамора, загреба малко вода, според него не повече от петдесет грама, и примигна от изненада, когато вдигна съда пълен. Още повече се учуди, когато видя, че в басейна бе останала точно толкова вода, колкото имаше преди да загребе.

Погледна към Карвър.

Черният човек му се усмихна и намигна. Подаде му и втория буркан, след като отвъртя капачката му.

Джак отново успя да напълни съда и отново локвичката вода в басейна остана същата.

4

Лавел стоеше до прозореца и гледаше към бурята. Вече не беше в психически контакт с малките убийци. Ако имаше повече време, за да ги насочва, те все още биха могли да убият децата на Досън и тогава той би съжалявал, че е пропуснал забавлението. Но време почти не му бе останало.

Джак Досън идваше и никаква магия, колкото и силна да е тя, не би могла да го спре.

Лавел не беше сигурен защо всичко бе тръгнало зле така бързо и така изцяло. Може би е било грешка да се насочи към децата. Божествата на Рада винаги се ядосваха на бокора, който употребяваше силата си срещу деца и винаги се стремяха, ако могат, да го унищожат. След като веднъж е решил да постъпи така, човек трябва да е много внимателен. Не можа да се досети и за една грешка, която би могъл да допусне. Бе добре въоръжен — пазеше го цялата сила на божествата на мрака.

И все пак Досън идваше.

Лавел се дръпна от прозореца.

Прекоси тъмната стая и отиде до гардероба.

Извади автоматичен пистолет, калибър 32, от най-горното чекмедже.

Досън идваше. Добре. Да дойде.

5

Ребека седна в страничния кораб на катедралата и дръпна над коляното десния крачол на дънките си. Раните от зъби и нокти доста кървяха, но нямаше опасност за живота й. Дънките донякъде я бяха защитили. Ухапванията бяха дълбоки, но не прекалено. Нямаше засегнати важни вени или артерии.

Младият свещеник, отец Валоцки, се наведе до нея и се ужаси от раните.

— Как стана това? Какво ви нарани?

— Духове — едновременно отговориха Пени и Дейви, на които изглежда бяха омръзнали опитите да го убедят.

Ребека свали ръкавиците си. Дясната й ръка бе прясно ухапана и кървеше, но нямаше откъснато месо, бяха само четири малки пробождания. Ръкавиците, както и дънките, бяха осигурили известна защита. Лявата й ръка бе ухапана на две места — от едното място кървеше, но не повече от дясната ръка, а второто бе старо — още от къщата на Фей.

— Каква е тази кръв по врата ви? — попита отец Валоцки Той приближи ръка до лицето й, внимателно й махна дланта за да огледа драскотините под брадичката.

— Дреболия — успокои го тя. — Парят, но няма нищо сериозно.

— Мисля, че трябва да ви се направи подходяща превръзка. Хайде.

Тя спусна крачола на дънките си.

— Най-добре ще е да ви отведа до енорийската квартира — предложи той, докато й помагаше да стане.

— Не — отсече тя.

— Не е далече.

— Оставаме тук — настоя тя.

— Но това прилича на ухапвания от животно. Трябва да се вземат мерки. Има инфекции, бяс… Вижте, квартирата е съвсем близо. Не е нужно и да излизаме в бурята. Има подземен проход между катедралата и…

— Не — настоя Ребека. — Оставаме тук, в катедралата, където сме защитени.

Даде знак на Пени и Дейви да дойдат при нея и те с готовност застанаха от двете й страни.

Свещеникът изгледа всеки от тях поотделно, проучи лицата им, срещна очите им и лицето му потъмня:

— От какво се страхувате?