Читаем Вещиците полностью

Баба ми направи миниатюрна четка за зъби с дръжка от кибритена клечка и влакънца, които бе отрязала от своя четка за коса.

— Зъбите ти не бива да се развалят — каза тя. — Не мога да заведа мишка на зъболекар! Ще ме помислят за луда!

— Интересно — отвърнах, — но откакто станах мишка, вкусът на шоколада и бонбоните ми е противен. Затова мисля, че зъбите ми няма да се развалят.

— Въпреки това ще си миеш зъбите след всяко хранене — настоя баба и аз я послушах.

За вана тя ми даде да използвам една сребърна захарница и аз се къпех всяка вечер преди лягане. Баба не пускаше никого в къщата, дори прислужница или готвачка. Живеехме си само двамата и бяхме много щастливи.

Една вечер, докато лежах в скута на баба пред камината, тя каза:

— Мислех си какво ли става с малкия Бруно.

— Не бих се учудил, ако баща му го е занесъл на портиера да го удави в кофа с вода — отвърнах аз.

— Страхувам се, че може и да си прав. Горкият.

Помълчахме няколко минути. Баба пушеше черната си пура, а аз задрямвах приятно на топлината.

— Може ли да те попитам нещо, бабо?

— Каквото поискаш, миличък.

— Колко дълго живеят мишките?

— Ах, очаквах да ми зададеш този въпрос.

Последва тишина. Баба седеше, пушеше и се взираше в огъня.

— Е — подканих я, — колко дълго живеем ние, мишките?

— Започнах да чета много за мишките. Опитвам се да науча всичко, каквото мога за тях.

— Хайде, бабо. Защо не ми казваш?

— Добре, щом искаш да знаеш. Опасявам се, че мишките не живеят много дълго.

— Колко живеят?

— Обикновената мишка живее само около три години. Но ти не си обикновена мишка. Ти си мишка човек, а това е съвсем различно.

— Защо? Колко дълго живеят мишките хора, бабо?

— По-дълго. Много по-дълго. Мишката човек почти със сигурност живее три пъти повече от обикновената мишка. Живее около девет години.

— Добре! — извиках аз. — Чудесно! Това е най-добрата новина, която някога съм чувал!

— Защо говориш така? — попита изненадано баба.

— Защото не искам да живея по-дълго от теб. Не искам никой друг да ме гледа.

Последва кратко мълчание. Баба ме поглаждаше зад ушите с върха на пръста си. Усещането беше прекрасно.

— На колко години си, бабо?

— На осемдесет и шест.

— Ще живееш ли още осем-девет години?

— Възможно е. С малко късмет.

— Аз трябва да доживея толкова — заявих. — Защото тогава ще бъда вече една много стара мишка, а ти ще си една много стара баба и скоро след това двамата ще умрем заедно.

— Би било идеално — рече тя.

След тези думи задрямах за малко. Просто затворих очи, не мислех за нищо и се почувствах напълно спокоен.

— Искаш ли да ти разкажа нещо много интересно, свързано с теб? — попита баба.

— Да, моля те, бабо — отвърнах аз, без да отварям очи.

— В началото не повярвах, но явно е самата истина — продължи тя.

— Разкажи ми.

— Сърцето на мишката, тоест твоето сърце, бие с петстотин удара в минута! Не е ли удивително?

— Не е възможно — казах и отворих широко очи.

— Самата истина е. Нещо като чудо е.

— Но това прави по почти девет удара в секунда! — извиках аз, след като пресметнах.

— Точно така. Твоето сърце бие толкова бързо, че е невъзможно да се различат отделните удари. Чува се само тихичко бръмчене.

Баба носеше рокля с дантела, която ме гъделичкаше по носа. Трябваше да положа глава върху предните си лапи.

— Ти чувала ли си сърцето ми да бръмчи, бабо? — попитах аз.

— Често го чувам, когато вечер лежиш на възглавницата ми.

След това двамата стояхме смълчани пред огъня дълго време, замислени за тези удивителни неща.

— Скъпи — проговори най-накрая баба, — сигурен ли си, че нямаш нищо против да останеш мишка до края на живота си?

— Нямам нищо против. Няма значение кой си и как изглеждаш, стига някой да те обича.

Тази вечер баба хапна обикновен омлет с къшей хляб. Аз си гризнах парченце кафяво норвежко козе сирене, което обичах от малък. Вечеряхме пред камината — баба, седнала на фотьойла си, а аз — на масата пред малка чинийка със сирене.

— Бабо, сега, след като се отървахме от Върховната вещица, останалите вещици ще изчезнат ли постепенно?

— Убедена съм, че няма — отвърна тя.

Спрях да дъвча и я погледнах.

— Но те трябва да изчезнат! Непременно трябва да измрат!

— Страхувам се, че не става така.

— Но щом Върховната вещица вече я няма, откъде останалите ще взимат парите, които им трябват? А и кой ще им дава заповеди, ще ги надъхва на годишните събрания и ще измисля магически отвари?

— Когато пчелата майка умре, винаги се намира друга пчела в кошера, която да я замести — обясни баба. — В тайното седалище на Върховната вещица сигурно има друга Върховна вещица, която се спотайва и чака да поеме ръководството, ако нещо се случи.

— О, не! — извиках аз. — Това означава, че всичките ни усилия са били на вятъра! Нима напразно станах мишка?

— Спасихме децата в Англия — каза баба. — Това не са напразни усилия.

— Знам, знам! Но не е достатъчно. Бях убеден, че всички вещици по целия свят постепенно ще изчезнат, щом се отървахме от водачката им! А сега ти ми казваш, че всичко ще си бъде постарому!