Читаем Вещиците полностью

— Не съм ви се подигравала — отвърна баба. — Мишката, която се опитах да ви дам, беше вашият син Бруно. Сторих ви добрина. Опитвах се да го върна при семейството му. Вие отказахте да си го приберете.

— Какви са тези небивалици, госпожо? — извика господин Дженкинс. — Синът ми не е мишка! — Черните му мустаци подскачаха гневно, докато говореше. — Хайде, жено, кажи ми къде е! Изплюй камъчето!

Семейството на съседната маса бе спряло да се храни и се взираше в господин Дженкинс. Баба ми седеше спокойно и пушеше черната си пура.

— Разбирам защо сте ядосан, господин Дженкинс. Всеки английски баща би се разгневил също като вас. Но в Норвегия, откъдето съм аз, сме свикнали с подобни случки. Научили сме се да ги приемаме като част от всекидневието.

— Вие сте луда! — кресна господин Дженкинс. — Къде е Бруно? Ако не ми кажете веднага, ще повикам полиция!

— Бруно е мишка — отвърна баба напълно спокойно.

— Не е никаква мишка! — изкрещя господин Дженкинс.

— О, да, мишка съм — подаде Бруно глава от чантата.

Господин Дженкинс подскочи един метър във въздуха.

— Здравей, татко — каза Бруно. По лицето му се бе разляла глуповата миша усмивчица.

Господин Дженкинс зяпна толкова силно, че видях златните пломби на кътниците му.

— Не се тревожи, татко — продължи Бруно. — Никак не е лошо. Стига да не ме хване някоя котка.

— Б-б-бруно! — запелтечи господин Дженкинс.

— Повече няма да ходя на училище — каза Бруно глупаво ухилен. — Няма да пиша домашни! Ще живея в кухненския шкаф и ще пирувам със стафиди и мед!

— Н-н-но, Б-б-бруно! — отново заекна господин Дженкинс. — К-как се случи това? — Бедният човек бе останал без въздух.

— Вещиците — обясни баба. — Вещиците го сториха.

— Синът ми не може да е мишка! — изписка господин Дженкинс.

— Е, сега имате син мишка — рече баба. — Дръжте се добре с него, господин Дженкинс.

— Госпожа Дженкинс ще полудее! — извика господин Дженкинс. — Тя не може да понася тези твари!

— Ще се наложи да свикне — каза баба. — Надявам се, че нямате котка в дома си.

— Имаме и още как! — изплака господин Дженкинс. — Топси е любимото създание на жена ми!

— Тогава ще трябва да се отървете от Топси. Синът ви е по-важен от котката.

— Вярно е! — провикна се Бруно от вътрешността на чантата. — Кажи на мама, че ще трябва да махне Топси, преди да се прибера у дома!

Вече половината трапезария ни наблюдаваше. Всички бяха оставили ножовете, лъжиците и вилиците си и множество глави се бяха обърнали и гледаха втренчено господин Дженкинс, който заекваше и крещеше. Те не виждаха мен и Бруно и се чудеха за какво е цялата тази врява.

— Между другото — каза баба, — искате ли да разберете кой му причини това? — По лицето й играеше немирна усмивка и виждах, че се готви да докара неприятности на господин Дженкинс.

— Кой? Кой го направи? — извика той.

— Онази жена там. Дребната жена с черна рокля, която седи начело на дългата маса.

— Та тя е председателката на Кралското дружество за борба с жестокостта към децата!

— Не е. Тя е Върховната вещица, повелителка на всички вещици по света.

— Искате да кажете, че онази кльощава дребна жена, която седи там, е превърнала сина ми в мишка? — изкрещя господин Дженкинс и посочи с дългия си пръст. — Ще накарам адвокатите си да се заемат с нея. Тази работа ще й излезе през носа!

— На ваше място не бих прибързвала толкова — каза му баба. — Тази жена притежава магически сили. Може да реши да превърне вас в нещо още по-нелепо от мишка. В хлебарка например.

— Да ме превърне в хлебарка ли? — кресна господин Дженкинс почервенял от яд. — Нека се опита! — Той се обърна рязко и тръгна към масата на Върховната вещица.

С баба не сваляхме очи от него. Бруно бе изскочил от чантата и също наблюдаваше баща си. На практика всички в трапезарията вече гледаха господин Дженкинс. Аз си стоях в чантата на баба и надничах през ръба. Реших, че е по-разумно да си стоя, където съм.

Господин Дженкинс не бе направил и няколко крачки към масата на Върховната вещица, когато над всички шумове в залата се извиси пронизителен писък и Върховната вещица се изправи рязко.

Тя се качи на стола си и продължи да пищи…

След това скочи върху масата и заразмахва ръце…

— Какво става, бабо?

— Чакай малко! Мълчи и гледай.

Изведнъж всички вещици — и осемдесетте — започнаха да пищят и да скачат от местата си, сякаш някой ги бе убол по дупетата. Някои се бяха качили върху столовете си, други стояха върху масите, но всички се тресяха и размахваха чудато ръце.

Внезапно всичко утихна.

След това вещиците се сковаха. Всички до една бяха вцепенени и притихнали като трупове.

Над цялата зала надвисна мъртвешка тишина.

— Те се смаляват, бабо! Смаляват се също като мен!

— Да, така е.

— Заради отварата е! — извиках аз. — Виж! На някои започва да им никне козина по лицата! Защо започна да действа толкова бързо, бабо?

— Защото всички са приели огромни дози също като теб. Будилникът в отварата се е повредил!