Читаем Вещиците полностью

Всички хора в трапезарията бяха станали от местата си, за да виждат по-добре. Започнаха да се приближават към двете дълги маси. Баба ми вдигна Бруно и мен, за да не изпуснем нищо от забавната гледка. Във вълнението си тя се покачи на един стол, за да вижда над главите на зяпачите.

След още няколко секунди всички вещици изчезнаха напълно и по двете дълги маси пъплеха малки кафяви мишки.

Из цялата трапезария запищяха жени, а големи мъже пребледняваха и крещяха:

— Каква е тази лудост? Това е невъзможно! Да се махаме от тук!

Келнерите нападаха мишките със столове, бутилки от вино и каквото друго им попаднеше подръка. Видях как главният готвач с високата си бяла шапка изхвърча от кухнята, размахал тиган, друг зад него бе вдигнал кухненски нож над главата си, а всички до един крещяха:

— Мишки! Мишки! Мишки! Да се отървем от мишките!

Само на децата в трапезарията им бе наистина забавно. Сякаш те разбраха инстинктивно, че се случва нещо хубаво, и пляскаха с ръце, надаваха радостни възгласи и се смееха като луди.

— Време е да си тръгваме — каза баба. — Изпълнихме задачата си.

Тя слезе от стола, взе чантата си и я метна на рамо. Мен държеше в лявата си ръка, а Бруно — в дясната.

— Бруно, време е да те върна на прословутото ти семейство.

— Мама не си пада особено по мишки — каза Бруно.

— Забелязах — отвърна баба. — Просто ще трябва да свикне, нали така?

Лесно открихме господин и госпожа Дженкинс. Пронизителните писъци на госпожа Дженкинс се чуваха из цялата зала.

— Хърбърт! — пищеше тя. — Хърбърт, изведи ме оттук! Навсякъде гъмжи от мишки! Ще пропълзят нагоре по полата ми!

Тя бе обгърнала съпруга си с ръце и от моята гледна точка изглеждаше, сякаш е увиснала на врата му.

Баба се приближи до тях и пъхна Бруно в дланта на господин Дженкинс.

— Ето го и вашето момче. Трябва да го сложите на диета.

— Здравей, татко! — каза Бруно. — Здрасти, мамо!

Госпожа Дженкинс се разпищя още по-силно.

Баба с мен в едната си ръка се обърна и излезе от залата. Прекоси фоайето на хотела и излезе през главния вход.

Навън бе прекрасна топла вечер и от другата страна на пътя долиташе плискането на вълните по плажа.

— Тук има ли таксита? — попита тя високия портиер със зелена униформа.

— Разбира се, госпожо — отвърна той, пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително.

Изгледах го със завист. Бях се опитвал седмици наред да се науча да свиря така, но не бях успял нито веднъж. Сега никога нямаше да се науча.

Таксито пристигна. Шофьорът се оказа възрастен мъж с гъсти черни провиснали мустаци, висящи от устата му като корените на растение.

— Накъде, госпожо?

Изведнъж той видя мен, малката мишка, сгушен в дланта на баба.

— Да му се не види! Какво е това? — възкликна шофьорът.

— Това е внукът ми — отвърна баба. — Моля ви, закарайте ни на гарата.

— Обичам мишки — каза старият таксиметров шофьор. — Като малък имах стотици. Мишките са съществата, които се размножават най-бързо на света, знаехте ли? След като ви е внук, ми се струва, че след около две седмици ще имате вече и правнуци!

— Закарайте ни на гарата, моля — повтори строго баба.

— Добре, госпожо, веднага.

Тя се облегна на задната седалка и ме постави в скута си.

— У дома ли се прибираме? — попитах я.

— Да, връщаме се в Норвегия.

— Ура! Ура! Урааа — извиках аз.

— Знаех си, че ще останеш доволен.

— А багажът ни?

— Кого го интересува багажът?

Таксито караше по улиците на Борнмът, а по това време на деня тротоарите бяха пълни с безцелно шляещи се туристи.

— Как се чувстваш, скъпи? — попита баба.

— Добре съм. Всъщност се чувствам прекрасно.

Тя започна да ме гали по тила с пръст.

— Днес извършихме голям подвиг — каза баба.

— Беше страхотно. Невероятно.

Много се радвах да се завърна отново в Норвегия в старата къща на баба. Но сега, след като бях толкова мъничък, всичко ми изглеждаше различно и ми отне доста време да свикна. Светът ми вече се състоеше от килими, крака на маси и столове, и малки процепи зад големи мебели. Не можех да отварям затворени врати и не можех да достигна до нищо, поставено върху маса.

Но след няколко дни баба започна да измисля различни начини, по които да улесни поне малко живота ми. Поръча на дърводелец да сглоби няколко високи и тесни стълби и подпря по една на всяка маса в къщата, за да се катеря където поискам. Самата тя измисли прекрасно устройство за отваряне на врати, направено от тел, пружини и макари с тежести, висящи на корда, и скоро всички врати в къщата се сдобиха с това приспособление. Аз трябваше само да натисна с предната си лапа едно малко дървено копче, след което се опъваше пружина, тежестта падаше и вратата се отваряше.

После баба сглоби и друга, също толкова находчива система, с която можех да включвам лампата, когато вечер влезех в някоя стая. Не мога да ви обясня как работеше, защото не разбирам нищо от електричество, но на пода близо до вратите във всички стаи в къщата имаше закрепено по едно малко копче и щом го натиснех леко с лапичка, лампата светваше. Ако го натиснех втори път, светлината угасваше.