Читаем Сътворението полностью

Употребих думата „упанишад“, която означава не само „среща“, но и сериозен разговор по духовни въпроси.

Сарипутра ни поведе към дървената постройка, до която водеха осем ниски стъпала. Може би по едно за всяка част на осмократиия път? На първото стъпало го поздрави висок, набит жълтокож човек.

— Това е Фан Чъ — представи го Сарипутра. — Дошъл е от Китай, за да се учи от Буда.

— Нима е възможно човек да не се учи от Буда? Фан Чъ говореше кошалския диалект може би по-добре от мен, макар с доста по-лошо произношение.

Тъй като по-нататък щяхме да станем близки приятели с Фан Чъ, ще отбележа само, че не беше дошъл в Индия, за да се учи от Буда. Изпратен бе с търговска мисия от една малка държава в Югоизточен Китай. По-късно ми каза, че този ден отишъл в парка, за да се запознае с персийския посланик. Персия го привличаше също тъй, както мен ме привличаше Китай.

Последвахме Сарипутра нагоре по стъпалата. Всички се изправиха да ни поздравят, с изключение на Буда, който продължаваше да седи на чергата си. Разбрах защо ю наричат Златния. Беше жълт като китаец. Не само че не бе ариец, но не бе и дравид. Очевидно някое китайско племе бе прекосило Хималаите, за да посее семето на рода Гаутама.

Буда бе дребен, слаб, подвижен. Седеше много изправен, с кръстосани крака. Дръпнатите му очи бяха толкова тесни, че не можеше да се разбере дали са отворени или затворени. Според едно описание очите на Буда били сияйни като небето в лятна нощ. Не знам. Така и не ги видях. Светлите му извити вежди се събираха в кичурче на челото. В Индия това се смята за признак на божественост.

Кожата на стареца бе набръчкана, но плътта му излъчваше здраве, а голата му глава блестеше като жълт алабастър. Около него ухаеше на санталово дърво, което ми се стори недотам аскетично. Докато траеше срещата ни, той почти не движеше главата и тялото си. Само от време на време размахваше дясната си ръка. Гласът му бе тих и приятен и сякаш нямаше връзка с дишането. Всъщност по някакъв тайнствен начин той като че изобщо не дишаше.

Поклоних се ниско. Буда ми направи знак да седна.

Това бе всичко. Не си даде труд да отговори на поздрава ми. Последва неловко мълчание.

После един младеж внезапно го попита:

— О, Татхагата, нали ти казваш, че светът е вечен и че всички други възгледи са погрешни?

— Не, дете, не поддържам възгледа, че светът е вечен и всички други възгледи са погрешни.

— Тогава твой ли е възгледът, че светът не е вечен и всички други възгледи са погрешни?

— Не, дете, не поддържам възгледа, че светът не е вечен и всички други възгледи са погрешни.

После младежът попита дали космосът е краен или безкраен, дали тялото е подобно на душата, или не, дали след смъртта светецът продължава да съществува и така нататък. И всеки път Буда повтаряше същия отговор, или антиотговор, който даде на въпроса вечен ли е светът.

— Тогава какви възражения има Татхагата по всяка от тези теории, че не приема нито една от тях? — попита го накрая младежът.

— Защото, дете, възгледът, че светът е вечен, че е джунгла, пустиня, куклено представление, страдание и верига, завинаги свързана с нещастието, болката, отчаянието и агонията, този възглед не допринася за безразличието, отсъствието на желание, бездействието, покоя, познанието, върховната мъдрост и нирваната.

— Това ли е отговорът на Татхагата на всеки от въпросите?

Буда кимна.

— Това е възражението, което имам по тези привидно противоречиви теории, и причината, поради която не съм възприел нито една от тях.

— А има ли Татхагата своя теория?

Настъпи мълчание. Трябва да призная, че страните ми внезапно пламнаха и имах чувството, че ме изгаря треска. Неудържимо желаех да узная отговора или антиотговора.

— Буда не е обвързан с никакви теории. — Очите му сякаш гледаха не нас, а някакъв свят, или антисвят, който не можехме да възприемем. — Има, разбира се, неща, които знам. Знам каква е природата на материята. Знам как се раждат нещата и как загиват. Каква е природата на Усещането. Как се появява то и как изчезва. Как започва осъзнаването и колко скоро спира. И понеже знам тези неща, успях да се освободя от всякакво пристрастие. Аз-а го няма, той е отхвърлен, изоставен.

— Но, Татхагата, ти… един светец, какъвто си ти, преражда ли се?

— В случая е неуместно да се каже, че се преражда.

— Значи ли това, че не се преражда?

— Това също е неуместно в случая.

— Тогава той едновременно и се преражда, и не се преражда.

— Не. Едновременността също е неуместна.

— Обърках се, Татхагата. Трябва или едното, или другото да е вярно, или дори и двете едновременно, но…

— Достатъчно, дете. Объркал си се, тъй като много често е невъзможно да видиш това, което е пред очите ти, понеже гледаш в обратна посока. Ако пред теб гореше огън, щеше ли да го забележиш?

— Да, Татхагата.

— Е, добре, когато огънят угасне, къде отива той? На изток? На запад? На север? На юг?

— Но въпросът е неуместен, Татхагата. Когато огънят угасне, защото няма повече какво да гори, той… е изчезнал, угаснал.