Читаем Сътворението полностью

Сидхарта станал Просветленият, или Буда. И понеже могъл да изличи не само своя Аз, но и материалния свят, той е по-висш от всички богове: те все още се развиват, а той не. Те продължават да съществуват в един свят, който Буда напълно е отстранил. Тъй като просветлението само по себе си е цел — голямата цел, — отстраненият вече свят не би трябвало да занимава Буда. Но станало така, че светът, от който се бил събудил, се върнал при него, защото върховният бог Брахма слязъл от небето и го помолил да покаже пътя на другите. Буда не искал да се занимава с това. Защо, попитал той, да говорим за онова, което е невъзможно да се опише? Но Брахма бил толкова настоятелен, че Буда се съгласил да отиде във Варанаси и да задвижи колелото на доктрината. Изложил четирите истини и разкрил осмократния път. Но в същото време, колкото и да е парадоксално, цялото това начинание било — и си остава — безсмислено, защото Буда бил премахнал този свят, както и всички други светове.

„Всичко, подчинено на причинност, е като мираж“, казал Буда. За него човешката личност е нещо като лош сън, от който трябва да се освободиш, за предпочитане чрез събуждане… в нищото? От един момент нататък вече не разбирам Буда. От друга страна, той е просветлен, а аз не.

Учението на Буда е напълно противоположно на учението на Премъдрия господ. За будистите и джайнистите светът става все по-лош. Ето защо целта на мъдрите е да престанат да съществуват. За Зороастър всеки човек трябва сам да поеме пътя към Истината или Лъжата и ще бъде съден във вечността за онова, което е извършил или не е извършил в продължение на един-единствен живот. Накрая, след престой на небето или в ада, всички човешки души ще споделят победата на Премъдрия господ над Ариман и ще стигнат до съвършеното състояние, което не е много различно от будистката шунията или „сияйна празнота“, ако това е правилният превод на думата, която така точно обяснява необяснимото.

За индийците всички същества са обект на непрекъснато превъплъщаване. Наказанията и наградите във всеки живот са резултат от минали дела в предишни преражда-ния. Човек е изцяло подчинен на своята карма — съдба. За нас съществуват страдание или радост във времето на дългото царство и накрая — обединяване с Ахура Мазда във вечното време. За тях съществува безкрайна поредица от смърт и прераждане, разчупена само от малцина чрез нирвана, която е нищото, и шунията, която е онова необяснимо нещо, ако то изобщо съществува.

Демокрит намира, че двата начина на мислене не са много различни. Аз съм убеден, че са напълно различни. Трябва да си призная, че в представата на Буда за шунията нещо лъчезарно, макар то непрекъснато да ти се из-плъзва. Всъщност колкото повече мисля за неговите идеи токова по-натрапчиво става чувството ми, че съм човек който с двете си несръчни ръце се мъчи да сграбчи един от онези неуловими змиорки, които се вият нощем в топлите южни морета, облени от студена светлина. В сърцевината на будисткото мислене има едно празно пространство, което не е само търсената нирвана. То е съвършеният атеизъм.

Доколкото знам, ако Буда изобщо се е занимавал с боговете, то е било съвсем между другото. Никога не ги е отричал, просто не им е обръщал внимание. Но въпреки невероятната си самонадеяност не се е поставил на мястото на боговете, защото, когато задвижил колелото на учението си, самият той вече бил престанал да съществува, което е най-висшият стадий в развитието. Все пак, докато още обитавал плътта на Гаутама, позволил на други да създадат еангхата с цел да облекчат житейската болка на малцина избраници,

В началото орденът приемал само мъже. Но после Анан-да убедил Буда да приемат и жени, които да живеят в отделни комуни и да следват осмократния път. Буда се отнесъл добродушно към тази идея, но все пак се пошегувал: „Трябва да знаеш, Ананда, че ако орденът се състоеше единствено от мъже, щеше да просъществува хиляда години. Сега, щом участвуват жени, ще просъществува само петстотин.“ Подозирам, че и в двата случая е проявил неоснователен оптимизъм.

В края на дъждовния сезон отидох с принц Джета в онзи парк, за който така и не стана ясно дали принцът го е продал на търговеца Анапиндика за нуждите на Буда, или не. Там живеят хиляди монаси, ученици, поклонници Повечето аскети спят на открито. Дошлите на поклонение отсядат в къщата за гости, а членовете на ордена обита-ват голяма страда с дървен покрив.

Недалеч от този манастир видях дървена постройка, издигната на ниска площадка. В центъра й върху черга бе седнал Буда. Постройката нямаше стени и той живееше пред погледа на всички.

В манастира ни посрещна Сарипутра. Вървеше с бодра крачка, сякаш бе момче. Не носеше чадър. Топлият Дъжд, изглежда, никак не го безпокоеше.

— Имате късмет. Татхагата е в настроение да говори Толкова се радвам за вас. Откакто настъпи пълнолунието все мълчеше. Но днес… — Сарипутра ме потупа по рамото. — Съобщих му кой си.

Ако е очаквал да го попитам какво мисли Буда за персийския посланик, разочаровал съм го. Отговорих сдържано:

— Ще се радвам на тази среща.