Тя пристъпи към радиатора под прозореца и усети топлината му с голото си тяло. Съзерцаваше изгледа над стадион „Бишлет“. Живота навън. В град Осло скоро щеше да настъпи полунощ. Хора, на които не им се налага да живеят като нея. Пийнали са по бира с приятел и се прибират да си легнат до гаджето. Треперят от студ и вървят прегърнати, млади, усмихнати хора, крачат по улицата, напълно безгрижни. Жена с червено ватирано яке под един фенер. С качулка и ръце в джобовете, гледа към някой от прозорците, сигурно на етажа отгоре или отдолу, навярно чака приятел да ѝ отвори. Обикновени хора. Обикновен живот. Завиждаше им. Стават сутрин. Отиват на работа. Вечерта се прибират. Включват телевизора. Свободни са през уикенда. Правят си пица. Гледат как ски бегач печели някакво състезание.

— Там ли си?

Ким беше добавил нещо, което тя не чу.

— Тук съм.

— Какво ще кажеш?

— Не може ли да продължим утре?

Миа се върна на дивана.

— Да, да, разбира се — съгласи се Ким Колсьо и отново я обзе чувството, че не ѝ казва каквото му се иска.

— Добра работа, Ким — похвали го Миа.

— Моля? Да, благодаря, но…

Пак притихна. Мина доста време, преди гласът му да се чуе от телефона.

— Нали няма да ме изключите?

Първоначално Миа не разбра какво има предвид.

— Ти и Холгер.

— Да те изключим? — почуди се Миа. — Как така?

И тогава изплю камъчето. Онова, което тя предусещаше, че се крие зад всяка негова дума.

— Ами, откакто аз… Емилие и аз… — смотолеви Ким Колсьо.

Миа извънредно много уважаваше този способен следовател. Ако трябваше да избира на кого да повери живота си, той щеше да е един от първите, на които би се спряла. Досега не бе чувала гласа му такъв.

— Какво има, Ким?

— … откакто подадох молба за прехвърляне… — заекна той, очевидно му костваше немалко усилия.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Не знам — продължи Колсьо. — Имам чувството, че… Откакто аз и Емилие… Откакто поисках да ме преместят… Като че ли вече съм вън от играта. Като че ли работите без мен.

— Ким?

Миа се сгуши в одеялото.

— Да?

— Не е така, разбира се.

— Сигурна ли си? — попита по принцип така увереният полицай и тя за пореден път се изненада от гласа му.

— Защо, за Бога, да те изключваме? Ти си най-способният в отдела. Какво става с теб, Ким?

— Ами аз просто…

Той отново притихна.

— Разбира се, че си в играта, Ким — заяви Миа и се изправи.

— Добре.

— Само това оставаше.

Тя пусна одеялото да се свлече и тръгна гола към банята.

— Значи съвещание утре сутринта в девет часа? — обобщи Колсьо.

— Непременно — обеща Миа.

— Чудесно. — Ким като че ли понечи да каже още нещо, но то остана неизречено. — Значи ще се видим тогава.

— До утре в девет!

Миа натисна червения бутон, остави телефона и както беше гола, влезе под душа и остана така, опряла чело на плочките, толкова дълго, че накрая топлата вода свърши.

39.

Хелене Ериксен изключи двигателя, слезе от колата и запали цигара. Вдигна ципа на якето си чак догоре и изведнъж я обхвана чувството, че прави нещо нередно — да си урежда среща на пуст път, скришом, късно вечерта. Дръпна дълбоко от цигарата, червената жар освети пръстите ѝ и тя забеляза, че трепери. Навярно заради студа — октомври неочаквано бе донесъл със себе си тъмнина, свойствена по-скоро на ноември или декември — но ѝ беше ясно: не това е единствената причина. Подръпна ръкавите си надолу и се загледа в пустия път, очаквайки предните светлини, които скоро щяха да се появят.

— Покажи.

Изплези език.

— Добро момиче. Следващият.

Оттогава бяха минали повече от трийсет години, но споменът не ѝ даваше мира. Още се случваше да се събуди посред нощ върху подгизналия от пот чаршаф, все едно е спала на стария диван, уплашена от това, къде е била, уплашена от това, което предстои. Страх, че ще я накажат, ако направи нещо лошо. Ако каже нещо неуместно. Ако не мисли, както лелките искат. Тогава бе на седем, сега — над четирийсет, но споменът бе загнезден в нея и тя го ненавиждаше.

— Не си виновна ти.

Това бяха първите думи на психолога. Беше на единайсет години или най-много на дванайсет — няма значение, помнеше само странната миризма в кабинета му и колко трудно ѝ бе да проговори.

— Не си виновна ти, Хелене. Искам да започнеш оттам. Мисли следното: вината не е твоя.

Хелене Ериксен подпря задник върху капака на автомобила, подви крака под себе си и седнала така в мрака, се загледа в пейзажа наоколо. Гори, в които дърветата напомняха живи твари, шепнещи, умиращи хора. Сега усети още по-силно тревогата, която самотата все още предизвикваше у нея. Хвърли недоизпушената цигара и седна зад волана. Вътре беше по-защитена. Пъхна ключа и го завъртя, за да пусне отоплението и радиото.

— Покажи.

Изплези език.

— Добро момче. Следващият.

Натисна няколко пъти копчетата и намери приятна музика, която да я разсее от мислите ѝ. Увеличи звука и затрополи с пръсти по кормилото, дебнейки фаровете през предното стъкло — скоро щяха да се появят.

— Ще се справиш ли, Хелене?