Читаем Совата полностью

Заваля сняг, сякаш предвещан от църковните камбани. Двайсет и втори декември и вестниците от дни питаха: „Няма ли да има бяла Коледа тази година?“. Но ето че все пак заваля — големи бели снежинки падаха в такт с тежките удари на църковните камбаните в квартал „Гамле Акер“. Погребение. А скоро идваше Коледа. По-зле не можеше да бъде за Миа Крюгер, която бързаше, сгушена в якето си, към входа на църквата, внимателно заобикаляйки надгробните плочи.

Всички се бяха събрали. Ким. Къри. Микелсон. Анете. Лудвиг Грьонли. Тъмни костюми. Тъмни палта. Мрачни лица. Сведени глави. Дискретно кимване. Мунк не се виждаше никъде. Вероятно вече беше вътре. Все пак той бе най-близкият. Беше се разпоредил с всички подробности. Ковчегът. Венците. Благодарим ти за всичко. Последно сбогом от колегите и приятелите. Миа не бе говорила с Мунк почти от два месеца, но предположи, че е в църквата, и когато ръждивочервената врата се отвори и събралите се хора бавно потънаха вътре, предположението ѝ се потвърди. Видя гърба му отпред — стоеше с наведена глава до белия, покрит с цветя ковчег.

Церемонията бе семпла, но красива. Самата Миа по принцип не беше религиозна — не разбираше защо хората имат нужда да вярват в нещо по-висше, защо е наложително да се събират в стара сграда, да седят на неудобна пейка, докато свещеникът им разказва как Бог се грижи за своите чада и ще приветства всички в царството си, обаче краткият ритуал все пак ѝ се стори много хубав. Заедно в скръбта. Последно сбогом.

Органова музика. Няколко думи от свещеника. Реч на Мунк — бе развълнуван, но изглеждаше по-добре, отколкото Миа се опасяваше, че ще бъде.

Можеше да е толкова по-зле.

Хвана се в тази мисъл, когато ковчегът мина край нея, понесен от шестима мъже, между които Мунк и Микелсон.

Можеше да е Мириам.

После се засрами — щом спуснаха ковчега в земята. Малко присъстващи, общо взето колегите, едно-две непознати лица, но не много — такъв беше Пер Линдквист, такъв живот си бе избрал. Първо бе следовател и после — човек. На седемдесет и пет и почти баща за Мунк. Способен полицай, пожертвал всичко за работата си, на пенсионна възраст вече бе поизносен, но живя дълго и води живота, който искаше.

Заровиха ковчега и Миа отново изпита угризения, но…

Можеше да е много по-зле.

Ръкостискане тук, кимване там, докато събралите се бавно се разотиваха.

По-късно щеше да има бдение: бира и песни в „Юстисен“, както Линдквист беше пожелал, но тя нямаше сили да се включи.

Познаваше го, ала не чак толкова добре.

Легендарен полицай.

Близък приятел на по-възрастните в отдела.

Но Миа нямаше да издържи. Искаше само да се прибере вкъщи. Оставаха два дни до Коледа. Да се опита да го преживее, да мине по-бързо. Дойде да покаже уважението си, но имаше и друга задача.

Да поговори с Холгер.

След случилото се преди няколко месеца с Мириам колегата ѝ бе помолил всички да го оставят на спокойствие и Миа, както и другите, естествено, уважи молбата му.

Тя се отдръпна от хората и отиде при него едва когато той остана сам под заснеженото дърво, недалеч от гроба, където бяха изпроводили ковчега.

— Здравей, Холгер! — меко го поздрави Миа, без да се доближава съвсем до него — жест на тялото, чрез който да разбере дали могат да разменят няколко думи.

— Здрасти, Миа! — отвърна той с уморена усмивка и ѝ кимна в знак, че няма нищо против.

— Как си? — поинтересува се тя.

Думите прозвучаха странно, но не знаеше какво друго да каже.

— По-добре — отново се усмихна Мунк.

— А Мириам? — колебливо попита Миа.

Той притихна за момент, вперил тежък поглед в червеното зарево.

— Справя се, но не могат да кажат нищо.

— За какво?

Мунк се замисли, преди отново да отвори уста.

— Още не може да върви и не знаят дали някога ще проходи. Но вече говори по малко и вчера ме позна.

— Това е чудесно!

Миа не беше сигурна дали констатацията ѝ е уместна.

— Така е.

Замълчаха. Между тях прехвърчаха снежинки.

— Уведомихме Интерпол и те заловиха и петимата — съобщи тя. — Всички, които са си купили достъп до предаването. Един французин. Един богат швейцарец. Случаят много се раздуха, не знам дали си проследил, дори „Си Ен Ен“ го отрази в най-гледаното време в САЩ. Разчистихме всичко.

— О, така ли? Много добре — отвърна Мунк, но сякаш не я беше чул.

— А Симонсен, милиардерът… — продължи неуверено Миа. — Призовах и него. Сещаш ли се за случая от Санефюр? Изпратили Хелене Ериксен и брат ѝ в Австралия. Оказа се, че всичко, казано от свещеника, е вярно. Майка им не е била съвсем в ред. Тя го е убедила да ги отпратят, за да получат наследството. Загинала е при злополука. Опитах се да науча нещо от полицията в Санефюр, но те не знаят друго, освен че…

Мунк не я поглеждаше. Цигарата му догаряше между пръстите, а очите му бяха зареяни в далечината.

— Както сам твърди, им е помогнал, когато е станало ясно, че не са на сигурно място и е научил за сектата. Разсадник за нея и магазин за него, та явно казват истината.