Читаем Съкрушени полностью

Усмивката се върна върху лицето на майка й. Най-после. Това я накара да се почувства по-добре.

След това телефонът на госпожа Фийлдс изпиука, тя го измъкна от джоба си, погледна екрана и се усмихна.

— Карълайн ми прати есемес, че е изкарала шестица на изпита по биология. Не е ли страхотно това?

Емили прехапа долната си устна. Сестра й учеше в Станфорд със стипендия от отбора по плуване и Емили беше дочула, че през цялата година е имала проблеми с предметите. Карълайн не й го беше казала лично, разбира се. Сестра й неохотно беше укривала Емили във Филаделфия по време на последния месец от бременността й и можеше да се каже, че двете не си говореха.

Момичето се заигра с една от кожените гривни, които бяха изложени на щанда.

— А според теб аз кога ще получа есемес от Карълайн?

Госпожа Фийлдс сгъна отново една тениска, която разглеждаше, избягвайки внимателно погледа на Емили.

— Сигурна съм, че скоро ще ти се обади.

— Дали наистина иска да се извини?

Клепачите на госпожа Фийлдс потрепнаха.

— Не мислиш ли, че трябва да се съсредоточим върху нас двете? Толкова се радвам, че излязохме заедно. Надявам се, че ще го правим по-често.

Емили наведе главата си настрани.

— Значи… това означава, че Карълайн все още ми е ядосана?

Телефонът на госпожа Фийлдс иззвъня и тя с преувеличено внимание започна да рови из чантата си, за да го намери.

— Трябва да се обадя — рече бързо майка й, макар Емили да беше сигурна, че се обажда само баща й… или може би самата Карълайн.

Момичето се облегна на рафтовете с дънки и въздъхна. Добре де, нещата все още не са се оправили съвсем. Госпожа Фийлдс й беше казала, че според Карълайн каквото станало, станало, и иска да остави всичко зад гърба си, но Емили не беше усетила някаква промяна в отношението й. Освен това все още не беше разговаряла със семейството си за бременността и бебето. Но тези неща изискваха време, нали? Банановите палачинки си бяха голяма стъпка.

Докато майка й излизаше през входната врата, Емили извади собствения си телефон и провери пощата си. Имаше едно писмо от комитета за организиране на абитуриентския бал в „Роузууд дей“:

Изпълни я чувство за самота. Вече си беше купила билет за бала; приятелките я накараха да отиде. Но единственият човек, когото Емили искаше да покани — едно момиче на име Джордан Ричардс, което беше срещнала по време на круиза — нямаше как да дойде.

За щастие нямаше нови статии за Табита. Пръстът на Емили докосна иконката за фотогалерията й и внезапно на екрана се появи снимка на Алисън Дилорентис. Това беше истинската Али, момичето, което се беше върнало в Роузууд предишната година и по-късно беше разкрило, че е А. Емили я беше снимала в деня, когато Али я беше целунала. Емили сякаш чуваше гласа й: Това съм аз, Ем, върнах се. Толкова отдавна мечтая отново да направя това. Толкова ми липсваше.

Въпреки всичко Емили продължаваше да обича Али. Дори след като приятелката й беше признала, че е убила собствената си сестра, Емили се надяваше, че Али ще осъзнае какво е направила и ще изкупи вината си. Любовта й към Али беше толкова силна, че тя остави вратата на къщата в Поконос отворена, вместо да я залости и да остави бъдещия им убиец да изгори вътре.

Известно време тя пазеше това в тайна, но предишната седмица най-накрая каза на приятелките си. Сега всички започваха да вярват на онова, което Емили знаеше през цялото време: че Истинската Али не е мъртва и че тя е техният Нов А. Което означаваше, че тя е била свидетелка на всичките им извършени през лятото престъпления, включително отмъкването на бебето на Емили от болницата и от ръцете на Гейл Ригс, която момичето смяташе за луда и която вече беше мъртва. Али сигурно беше отишла и в Ямайка и може би тя беше истинската убийца на Табита. Това може би означаваше, че е била и на круизния кораб. Как така не я бяха забелязали? Как така никой не я беше видял?

Пръстът на Емили се поколеба над бутона за изтриване. След като А. беше заплашил живота на бебето й, тя най-накрая успя да намрази Истинската Али. Въпреки това не можеше да се насили да изтрие единствената нейна снимка, с която разполагаше. Емили въздъхна, превъртя до края галерията си със снимки и погледна фотографията на друго момиче, за което беше доста сигурна, че обича. Джордан гледаше усмихнато в обектива. Тялото й бе озарено от силното пуерториканско слънце, а синята вода се простираше зад гърба й. Емили докосна екрана с надеждата, че ще получи възможността поне още веднъж да почувства меката буза на Джордан.

— Готина е. — Продавачката с обръсната глава гледаше през рамото на Емили към снимката на Джордан. — Това ли е приятелката ти?

Емили се усмихна срамежливо.

— Може да се каже.