Читаем Sedmiyat pechat полностью

Закова се на място. Дишаше тежко, на пресекулки. Дощя му се да се върне там, откъдето беше

тръгнал, да избяга от този ужасяващ мрак. Непознатата угроза му се струваше по-страшна от онова,

което знаеше, че го чака отзад, но той успя да потисне паниката и преодоля пристъпа на клаустрофобия.

Съсредоточи се, припомняйки си, че там, отзад, го дебнеше смъртта и че каквато и да бе невидимата

опасност, която се криеше в тази дупка, не би могла да бъде по-лоша от сигурната смърт.

Изпълни се със смелост и се изправи пред неизвестното. Тръгна отново, опипвайки тромаво като

слепец пътя в тъмното. Опитваше се да извае в съзнанието си образа на невидимите очертания на

издълбания в скалата тунел. Блъсна се в нещо огромно, което препречваше пътя му, и се закова

неподвижно. Дали не беше краят на тунела? Дълго опипва студените стени и земята, докато накрая

усети някакъв отвор. Дали не беше свърталище на змии? Събра няколко дребни камъчета и ги хвърли

натам, сякаш предупреждаваше животинките, че е по-добре да се измъкнат оттам, и зачака неспокойно,

напрягайки се да долови всяко движение. Не чу нищо. Окуражен, Томаш се сви и се промъкна през

отвора.

Съзря светлина в дъното. Беше изходът. Тунелът имаше из ход. Когато осъзна това, усети, че духът му

се повдига, надежда изпълни душата му и вля нова сила в тялото му. Запълзя чевръсто, нетър пеливо,

копнеещ да се измъкне оттам колкото е възможно по-скоро. Напредваше като обезумял, с резки трескави

движения. Вече можеше да различи очертанията на тунела, сенките на камъните, мравките, хлебарките,

гущерите и най-вече синьото небе от другата страна, свободата, която го очакваше навън. Тунелът се

разшири и Томаш се надигна, измина вайки последните метри на четири крака. Със сетни усилия стиг на

изхода и показа главата си навън, усещайки топлия въздух като ласка по изпотеното си лице.

- Привет! - произнесе нечий глас.

Слънчевите лъчи го заслепяваха след минутите, прекарани в дълбока тъмнина, и на Томаш му бяха

нужни няколко секунди, докато разпознае исполинската фигура пред него, застана ла на изхода.

Игор.

Руснакът го гледаше със саркастична усмивка и почти докосваше челото на Томаш с дулото на

автомата. Как, по дяволите, се е озовал тук, учуди се беглецът, смазан от появата му. Какво ли щеше да

последва? Може би щеше да го задържи ка то заложник? Може би щеше да се възползва от него като

щит, за да се измъкне оттук? Или щеше да го убие?

Томаш чу някакъв звук и разбра, че Игор току-що бе заредил оръжието и се готвеше да натисне

спусъка. Беше изгубен, осъзна Томаш. Въздъхна и се примири със съдбата си. Беше опитал всичко, за да

избегне края, но вече нямаше накъде да бяга. Игор беше опрял оръжие в главата му и всеки момент

щеше да стреля. С него бе свършено.

Но точно в този момент, когато почти се беше примирил с участта си, нещо в него се преобърна. Като

агне ли щеше да си замине, без всякаква съпротива? Да се предаде на палача, или да му се опълчи? Беше

притиснат до стената и нямаше какво да губи. Томаш реши да се бори.

Изхвърли се напред като плувец, който скача в басейн, и удари с глава руснака в стомаха.

Трак.

Изненадан от удара и дръзката атака, Игор изстреля един откос в каменната стена и изгуби

равновесие. Съзнавайки, че не бива да отстъпва на неприятеля нито пространство, нито вре ме, Томаш го

хвана през кръста и отново го блъсна. Двамата се затъркаляха по скалата, докато в един момент земята

под тях изчезна и полетяха в бездната.

XXXVIII

- ТОМАШ?

Гласът, напрегнат и загрижен, изплува от нищото.

- Томаш?

Усети хладна влага да блика от очите му и чернилката се проясни.

- Ммм - изстена т ихо.

- Събужда се - каза същият глас, съвсем наблизо. - Къде е докторът? - попита той, обръщайки се в

друга посока, някъде встрани или назад. - Кога ще дойде?

- Вече е тръгнал насам - отговори втори глас, по-отдалечен, с провлачен австралийски акцент. - Не се

притеснявай, приятелю.

- Томаш, добре ли си?

Първият глас отново прозвуча отблизо. Все още не дошъл на себе си, Томаш полека отвори очи и

усети как светлината нахлува в сетивата му.

- Ммм - простена той от ново.

Неясен силует се изправяше пред него, изпълвайки цялото му полезрение. Човекът се бе надвесил над

него, с едната си ръка придържаше главата му, а другата размахваше пред носа му.

- Виждаш ли пръста ми?

Томаш фокусира обекта, поставен пред него.

- Аха.

Пръстът се завъртя надясно и наляво.

- А сега? Още ли го виждаш?

- Аха.

Човекът, надвесен над него, въздъхна с облекчение.

- Слава богу!

- Всичко ще е наред, ще се оправи - каза вторият глас безгрижно.

Отърсвайки се от вцепенението, Томаш направи усилие да разсее неяснотата, която забулваше

съзнанието му, и да разбере какво става. С полуотворени очи най-сетне идентифицира гласа и фигурата,