Читаем Робинята полностью

сме виждали. То изглежда полузаспало в тежкия си впряг, или просто е оглушало от

крясъците.

На количката седи червенолик мъж с брада и копринена шапка, напомняща на смачкан

цилиндър. Изглежда изморен и скапан. До него седи лъскава черна маймуна, много по-добре

гледана от рошавия, болнав мъж. Маймуната носи бяла свещеническа роба. Мъжът вижда, че

сме съвсем близо до него, но продължава да крещи високо:

— Парцали! Парцали!

— Защо са ни парцали? — питаш ти. — Особено сега.

— Не можеш да стигнеш от парцалите до богатството, ако нямаш парцали, нали? —

отговаря мъжът.

Не знаем какво да кажем… после мъжът се свлича… не като припаднал или получил

инфаркт човек… по-скоро като машина, която е спряла да работи. Поглеждам те и виждам,

че държиш ядеца. Чудя се дали това е причината за припадъка на мъжа. После и двамата

загряваме, че той е някакъв вид машина. Играчка… или уред. Собственикът на каруцата, или

господарят, всъщност е маймуната, която очевидно забелязва осенилата ни мисъл.

— По-бързи сте от повечето, но пък сте и по-тъпи от някои — казва маймуната, като се

засмива дрезгаво. — Е, какво ще бъде? Парцали или останки?

— Искаме да узнаем къде се намира това място и какво би трябвало да направим —

казваш.

— Мястото си е тук — отговаря маймуната и отново се захилва, сякаш казала страхотен

виц.

— Но какво би трябвало да направим? — повтаряш с безпомощен и отчаян глас. —

Искаме да изчезнем оттук. Веднага!

Може би нещо в тона ти повлиява на маймуната или пък е виновен размаханият към нея

ядец, но изражението й се премета драматично и тя внезапно заприличва едновременно на

куче и човек. После протяга ръка към мъжа, който е подпрян до нея като мебел. Грабва

ексцентричната му шапка и я слага на главата си.

— Някои въпроси изискват шапка — казва маймуната.

Тя седи неподвижно дълго време и започваме да се чудим дали и маймуната е машина.

Но най-после излиза от транса и заявява:

— Питате какво би трябвало да направите… сякаш аз знам. Ето какво ще ви кажа. За да

се измъкнете… вероятно… би трябвало да се опитате да останете.

Идеята за говореща маймуна с огромна копринена шапка вече не ни стряска. Видяхме

толкова необикновени и ужасяващи неща, че нещо трудно ще ни ни притесни. Но съветът,

който всъщност не очаквахме да получим, ни шашва.

Маймуната изглежда доволна от препоръката си и връща шапката на главата на мъжа.

Той се оживява и закрещява:

— Парцали! Парцали!

Огромният сив мастиф също се раздвижва и каруцата потегля, без да чуем друга дума от

маймуната. След известно време ехото от гласа на мъжа и тракането на колелата заглъхват

по улицата. А ние оставаме да се чудим какво имаше предвид маймуната. И какво въобще

означава този кошмар? Защо, как и кога можем да изчезнем оттук?

И това ни връща към съвета. За да се измъкнем, трябва да се опитаме да останем.

Май има някаква логика. За да намериш нещо, което си загубил, трябва да спреш да го

търсиш. Но ако се опитаме да останем, къде ще се подслоним?

— Трябва да се измъкнем от тая гнусна военна зона — казваш. — Това си е лудница,

чиито пациенти вилнеят из площадка за изпробване на бомби.

— Имаме нужда от удобна позиция — решавам.

Оглеждаме скалите… бараките по цепнатините… нещо, което прилича на стари

миньорски тунели с жълти светлини в тях. После… високо над билбордовете и малките

ограждения забелязваме плато и някаква будка. Трябва да изчакаме, докато прожекторите,

кръстосващи небето, се плъзнат покрай нас… но когато това става, виждаме кабели, опънати

над пропастта между скалите… и друга стена на каньон. Нещо като лифт се движи над

града. А кабинката му, увиснала на четвърт от пътя от платото, изглежда точно като нашата

каравана.

Не можем да пренебрегнем приликата. Сигурно означава нещо. Не знаем какво друго да

направим, затова потегляме към скалите, понесли ядеца. Ще се опитаме да стигнем до

лифта.

Изминаваме около три километра, без да видим никого, освен стара телефонна кабина,

натъпкана с крещящи хора, някои от които са с изкълчени крайници или са се наранили,

когато са се опитвали да се натъпчат вътре. Профучаваме бързо покрай тях, защото не

искаме да се замесваме в проблемите им. Не знаем дали са там по собствен избор, търсейки

подслон, или е някакъв вид състезание. Или пък са били насила вкарани вътре? Няколко от

лицата в кабината, притиснати към напуканите стъкла, определено са лица на мъртъвци.

След като стигаме до подножието на скалите, перспективата да стигнем до платото ни

се струва изключително привлекателна, но и страшна. Скалите са стръмни и зловещи, с

безброй пролуки и скривалища… кой знае колко враждебни, параноични или просто зли

хора или същества чакат да ни устроят засада. Тревожа се, че ще се катериш с мокасини на

краката. Чувствам се изтощен. Целият ни проект изглежда безнадежден, особено в

тъмнината. Бляскавият ядец очевидно отбелязва уплахата ми, защото пулсира и притъмнява.

Тогава, точно когато започваме да пъхтим и охкаме, плъзгайки се по камъните и

чудейки се дали няма да ни уцели снайперист, или някой от двама ни ще падне в пропастта,

ти започваш да се хилиш истерично. Мисля си, че си откачила. И какво ще правим сега?