Читаем Робинята полностью

по главите им блестят в металически цветове. Рокерите форсират моторите си в преследване

на група мъже на средна възраст по бельо… държат пики в ръце… или церемониални

мечове… приличат на пикадори, изскочили от корида. Гледката ми напомня за тичането на

биковете в Памплона. Рокерите преследват и ловуват… хвърлят оръжията си и заковават по-

възрастните мъже, които бягат паникьосано. Някои успяват да се измъкнат и биват

приветствани с букети рози или глави на прасета. Други са намушкани, размазани или

прегазени. Вмъкваме се в странична уличка, далеч от хаоса.

Появява се файтон… влачен е от хора, мъже и жени, голи и с тежки кожени наочници.

След лудостта с рокерите, смятаме, че можем да се справим с по-бавната група и

викаме:

— Спрете!

Те спират.

На мястото на кочияша седи разложен труп в смокинг.

— Къде отивате? — питаме.

Мъжът с наочниците, който води групата, отговаря:

— Където господин Хюго иска.

Споглеждаме се. Те май не осъзнават факта, че господин Хюго е мъртъв. Очевидно не

усещат вонята му. И просто се мотаят наоколо в кръг.

— Господин Хюго не се чувства добре — казвам. — Той иска да ни заведете някъде.

Иска да ни отведете до…

Объркан съм. Нямам представа къде би трябвало да отидем. Нито къде е безопасно.

— Зоологическата градина! — извикваш.

Гледаш към скалите, където стои рушащ се билборд с жена в бяла престилка, която

държи няколко папагала в гигантската си ръка. Надписът гласи: „ЗООЛОГИЧЕСКАТА

ГРАДИНА Е ЗА ВАС… всички въпроси за живота… забавни игри…“

Приемам идеята. Зоологическата градина може поне да ни осигури подслон. Може би.

Обикновено зоологическите градини са открити просторни места с богата растителност.

Затова скачаме до господин Хюго, където вонята на разложено е непоносима… но нашите

приятели с юзди и наочници не забелязват това. Изглеждат щастливи, че поемат в

определена посока.

С изключение на друга банда рокери, които са хванали с ласо няколко млади момичета

по бикини и ги жигосват по задниците с нажежено желязо, не виждаме никой друг на пътя

— само сенки на бягащи хора и светлини от трактори по далечните улици. За наша изненада

един от рокерите сваля синята си каска и разтърсва гъста рижава грива. Разбираме, че е

сексапилна азиатка със заплашителна усмивка и вампирски зъби.

Зоологическата градина се оказва зловещо запуснато място, пълно с ями и клетки с

изкуствени животни, направени от стиропор и олющена пластмаса. Единственото

осветление е от мъждивите оранжеви охранителни светлини, разпръснати по стълбове.

Единствената истинска сграда е тъмен стъклен павилион с шестоъгълна форма. Срещу него

има мърляв двор, пълен с бараки и дупки, заобиколен от висока стоманена ограда с

ужасяващи остриета на върха, покрити с яка телена мрежа от онези, които използват

понякога за обезглавяване на животни в кланиците. Зад решетките има стотици мръсни

деца, издокарани като кукли. Имат страховит вид на оранжевата светлина. Започват да

скандират, когато виждат нас и караваната:

— Джунджурия-пердах… джунджурия-пердах…

Не знаем дали да съжаляваме мърлявите сирачета, или да се страхуваме от тях. Дали са

се скупчили тук в търсене на защита, или са затворници? И чии затворници са?

Отговорът не се забавя, защото едно от тях получава припадък. Останалите започват да

крещят:

— Пазач… пазач… пазач!

Сочат и жестикулират трескаво… виждаме приближаващи фарове на хълма.

Пазачът, който очевидно е източник на див страх за децата, се появява, яхнал огромна

косачка. Изскача от тъмнината на саваната, която всъщност е бунище с лъвове от

фибростъкло, телени антилопи и мизерни жирафи, направени от прътове за бетонни стени.

Пазачът е облечен в бял гащеризон и носи очила за нощно виждане.

За наша изненада, виждаме, че пазачът не само е жена, но и прилича страхотно на Йоко

Оно. През рамото й е метната пушка със стрелички за приспиване на животни.

— Пазач! Пазач! — сумтят децата, въртят се нервно и получават епилептични

припадъци.

Други повтарят някаква дума, която звучи като „фъстък“.

— Добре, виждам, че сте ми донесли подарък — казва Пазача, като посочва караваната

с пушката си. — Дайте ми го и можете да отседнете в езерото на хипопотамите. Там водата е

най-чиста.

— Няма да отсядаме при някакви шибани хипопотами — казваш ти.

— Вероятно тогава бихте предпочели да нахраните децата — отвръща Пазача с гадна

усмивка.

— Защо ти не ги нахраниш? — питаш.

— Точно това имам предвид — засмива се Пазача.

Осъзнаваме, че тя възнамерява да нахрани децата с нас. Хлапетата изглеждат

достатъчно гладни, свирепи и откачени, за да ни разкъсат на парчета.

— Няма да ти дадем нищо — казвам.

Все пак ние сме двама, а децата са на сигурно място в клетката.

— Може би ще си промените мнението, когато видите Фъстъка — отговаря тя и свирва

със сребърната си свирка.

Споменаването на името и пронизителният писък на свирката подлудяват децата.

Заприличват ми на птици в клетка.

Внезапно разбираме защо. От другата страна на зоологическата градина, откъм скалите,

се приближава гигантска фигура. Високо около седем метра чудовище, което върви и се

разпада. Тялото му е като смолисто петно, изградено от превръзки и восъчни пити, които се