Читаем Робинята полностью

Прашното плато изглежда на километри и години отдалечено от нас… не помним

момента, когато се отделихме от каменната стена и заритахме из тъмния въздух. Ние сме

просто едно същество, което се гърчи по кабела… опасността от падане ни сближава още

повече.

Странно е, защото всеки мъж редовно копнее да чука. Да проникне. Да тласка. Да,

минетът беше великолепен и ме възбуди страхотно… нежността, финесът и играта,

гушкането и целувките… всички тези удоволствия са безкрайно привлекателни. Но внезапно

искаш само да проникнеш и да тласкаш. Да притежаваш и владееш. Копнееш да проникнеш

отвъд основното… да усетиш как влагалището се разтваря около твърдия ти пенис. Да

командваш и контролираш ритъма. Да се изпразниш диво. Да крещиш и да тласкаш. Да

разбиеш прозорците и вкараш дъжда вътре. Да изчукаш всичко. Искаш да стенеш и ревеш

като животно. Искаш да получиш за секунда правото да нараняваш. А после насилието и

първичните желания да те върнат обратно към нормалното. Откритието на съществото в теб,

прегърнато от чудовището, смучещо жадно плодородното място. Да пуснеш съществата да

вилнеят в компанията на друг демон. Те пулсират и блестят, когато получат тази

възможност. Копнежът им, вече утолен, излъчва светлина и горещина… и желание. И още

жажда за живот.

Но има и други моменти, когато човек иска да се съсредоточи върху устата си. Да лиже

и смуче влажни срамни устни. Да дразни малката пъпка на клитора, женския пенис. И

зърната… върховната критична точка… не само да лиже нежния и сочен женски анус, но и

да го погълне. Да пирува там, където жената кенза… да се предаде… да обслужва и да

консумира. Да се предаде на оралното дете в себе си. Да вкуси. Да даде и да хапе. Да бъде

унизен и да царува. Да не се тревожи накъде води това.

Откривам, че сега съм точно там.

Невъзможността да реализирам оралния си копнеж… бавното навлизане на члена във

влагалището е единственият източник на сексуален контакт… това засилва връзката ни.

Зърната ти горят и желаят устата ми. Надървеният ми член прониква все по-дълбоко…

усещаш как клиторът ти тръпне от въображаемите ласки на езика ми… задникът ти е

изложен на вятъра и тъмнината… копнееш устните ми да се залепят към него… но не

можем да направим нищо, освен да се гърчим заедно и да не поглеждаме надолу.

Достигаме до кабинката и се празним едновременно. В мига, когато се добираме до

покрива, ни заливат бурните вълни на оргазма… вибрацията на копнежа и задоволяването

му ни превръщат в електрически ток. Направихме онова, което целяхме.

Почти веднага настроението ни се разваля. Изкатерваме се и се просваме на пода на

кабинката. Мускулите ни болят зверски. Внезапно изпитваме див глад и се страхуваме, че

можем да умрем от него. Нямаме никакви хранителни запаси. Нямаме дори вода. Какво

очаквахме да намерим тук? Само защото кабинката приличаше на караваната? Как вярвахме,

че можем да живеем само от секс и вятър?

Чайките се завръщат, любопитни или враждебни. Струпват се по прозорците и започват

да ги удрят с човки. Сгушваш се в мен… очакваме края… и двамата смятаме, че ще е нещо

като обречените мисии на полярните изследователи, за които сме чели… трагично, но

мирно се отпускаме във вечен сън, докато вятърът плющи извън найлоновата палатка.

Една от призрачните бели птици се удря силно в прозореца, чупи си врата и пада. Може

би, след като болките от глада преминат, делириумът, който ще дойде с жаждата, ще ни

освободи. Ще бъдем завинаги свободни и мъртви.

Всичко отвън притихва. Люлеем се в огромната каравана над зловещия град. Чуваме

само далечни звуци от взривове и писъци… и от време на време виждаме ярките лъчи на

прожекторите. Мислите ни отстъпват пред умората и желанието да се предадем.

Внезапно чуваме отново крясъка на чайките. Летят наоколо, но този път не нападат

прозорците на кабинката.

Също както гарваните, нахранили Илия в пустинята, чайките се връщат при нас с храна,

вероятно от някой разбит супермаркет. Увехнали марули и леко мухлясали плодове.

Консерви с боб, месо и лук. Торби с грах и леща. Пастърма. Шоколад! Сладкиши от мюсли,

пушена шунка, консервирана риба тон… протеини… мазнини и витамини. Вземам всичко,

което донасят и оставят на покрива… нахвърляме се върху провизиите… дори не усещаме

вкуса им, а само приемаме храната и възможността да продължим. Всяка хапка е пиршество

и чудо.

Наслаждаваме се на яденето така, както преди малко искахме да се насладим на телата

си. Осъзнаваме, че ще останем живи още известно време.

— Това може би е решението — казваме едновременно.

В момента, когато проговаряме, в кабинката се появява старец.

— Ти пък откъде дойде? — изкрещяваме заедно.

— Винаги, когато вземеш две думи и ги потъркаш заедно като пръчки… — свива

рамене той. — Аз съм Стареца. Няма да остана дълго. Винаги съм тук.

Наистина е стар. И мръсен. Прилича на плашило, забравено на полето. Но мирише

хубаво. На топли банички в хартиена кесия.

— Какво да правим? — питам.

— Непрестанно задавате този въпрос — отговаря той, като вдига ръка, която изглежда

прекалено голяма за слабото му тяло. — Защо не опитате да подкарате кабинката? Държите

лоста.