Читаем Проста истина полностью

В единия край на двора се издигаше жив плет от разцъфтяла мирта с мека кафява кора, напомняща еленова кожа. От другата страна на къщичката растеше висока зеленика, чиито ситни червени плодове надничаха като изящни украшения измежду тъмнозелените листа. Отпред имаше лехи с коледничета, обсипали земята под себе си с пурпурни листа. Зад къщата Фиск забеляза стълба, слизаща към водата. Стори му се, че вижда и върха на мачта. Грабна от задната седалка чистите дрехи, за които бе отскочил до апартамента си. После двамата излязоха от колата.

— Хубаво местенце — подхвърли той.

Сара разкърши рамене и се прозина.

— Когато ме назначиха във Върховния съд, долетях да си потърся квартира. Отначало мислех да взема нещо под наем, но открих тая къща и се влюбих в нея. Тогава отидох в Северна Каролина, продадох фермата и купих това тук.

— Сигурно не ти е било леко да продадеш имението.

Сара поклати глава.

— Имаше две причини да държа на него. И двете бяха мъртви. Оставаше само земя, с която не исках да имам нищо общо. — Продължавайки да се протяга, тя тръгна към къщата. — Ще сваря кафе. — Погледна часовника си и изпъшка. — Ще закъснея за обсъждането. Би трябвало да се обадя по телефона, но ме е страх.

— При тия обстоятелства смятам, че ще те разберат.

— Мислиш ли? — попита тя със съмнение.

Фиск се поколеба.

— Да ти се намира карта?

— Каква?

— На западната част от Съединените щати.

Тя се замисли.

— Виж в жабката.

Той надникна в колата и откри картата. Докато влизаха в къщата, Сара попита:

— Какво търсиш?

— Мислех си за тия хиляда и триста километра, които е изминала колата на Майк.

— Искаш да видиш какво има на хиляда и триста километра оттук?

— Не, на шестстотин и петдесет. — Тъй като тя го погледна озадачено, Фиск обясни: — Шестстотин и петдесет километра на отиване, после той или някой друг е трябвало да върне колата във Вашингтон.

— Може да е пътувал на няколко пъти, по сто-двеста километра наведнъж.

Фиск поклати глава.

— Човешки труп в багажника през горещ ден не е особено приятен товар. — Той помълча и зловещо добави: — Видял съм го на практика.

Докато Сара вареше кафе в кухнята, Фиск застана до прозореца откъм реката. Оттук се виждаше дървеният кей и вързаната за него платноходка.

— Често ли плаваш по реката?

— Черно или със сметана?

— Черно.

Тя донесе две чашки.

— Не толкова често както някога. В Северна Каролина местата са сушави. Понякога ходех на риболов с татко, плувах в едно езерце на пет-шест километра от фермата. Но в Станфорд здравата се запалих по ветроходството. Който не е виждал Тихия океан, просто не може да си представи що е простор. Пред него всичко друго изглежда нищожно.

— Никога не съм го виждал.

— Ако някой ден решиш да ходиш натам, обади се. Мога да ти покажа много неща.

Тя отметна косата от очите си и му подаде чашката.

— Ще го имам предвид — сухо каза Фиск.

— Банята е само една, тъй че ще трябва да се редуваме.

— Ти върви първа. Аз искам да поразгледам картата.

— Ако не изляза до двайсет минути, блъскай по вратата; сигурно ще съм заспала под душа.

Фиск не отговори. Пиеше кафе и гледаше втренчено картата.

— Джон — подвикна Сара от стълбището. Той надигна глава. — Надявам се да ми простиш за снощи. — Тя помълча, сякаш обмисляше собствените си думи. — Лошото е, че не заслужавам прошка.

Фиск остави чашата и се вгледа в нея. Слънчевите лъчи падаха косо през прозореца и огряваха лицето й, подчертавайки блясъка в очите, чувствената извивка на устните. Косите й бяха влажни от пот и речна вода. Малкото грим, който носеше, отдавна се бе размазал по клепачите и бузите. Цялото й тяло излъчваше изтощение. Тази жена бе предизвикала тежък, може би катастрофален разрив между него и баща му, когото боготвореше. И все пак Фиск едва устояваше на желанието да смъкне дрехите й и да я просне на пода.

— Всеки заслужава прошка — каза накрая той, после пак се наведе над картата.

Докато Сара се къпеше, Фиск мина в стаята до кухнята. Явно беше пригодена за кабинет, защото имаше бюро, компютър, библиотечка с правни издания и принтер. Той разпъна картата на бюрото. Погледна мащаба, пресметна сантиметрите в километри и изрови линийка от чекмеджето. Тръгвайки от Вашингтон, начерта отсечки в северна, западна и южна посока, после свърза краищата им. Пренебрегна изтока, защото шестстотин километра натам водеха далеч навътре в Атлантика. После записа щатите в очертаната зона и набра номера на телефонните справки. След малко разговаряше с човек от Федералното управление на затворите. Продиктува му името Хармс и района, където би могъл да се намира. Беше му хрумнало, че Майк може да е ходил на свиждане. В такъв случай обаждането за съвет ставаше съвсем логично. Джон Фиск знаеше за затворите много повече от брат си.

Когато човекът отсреща отново се обади и съобщи резултата, Фиск посърна.

— Сигурен ли сте, че в нито един федерален затвор от района, за който ви казах, няма затворник с такава фамилия?

— За всеки случай дори разширих областта с още двеста километра.

— А щатските затвори?