Читаем Проста истина полностью

Сякаш в отговор на мислите му самата Шийла цъфна на прага. Изненада се, че го заварва в кантората.

— Я гледай, днес доста сте подранили, мистър Райдър.

— Мъча се да наваксам с работата — небрежно отвърна Райдър.

Отдръпна се от бюрото; тя обаче бе усетила намеренията му.

— Търсите ли нещо?

— Е, като стана дума, наистина търся. Бях изпратил едно писмо, нали разбираш, с обратна разписка, а после се сетих, че не съм ти казал.

Следващите й думи го накараха да въздъхне от облекчение.

— А, значи това било. Отначало си помислих, че съм забравила да заведа папка. Канех се да ви питам, когато си дойдете.

Шийла отвори едно чекмедже на бюрото си и извади зеления отрязък.

— До Върховния съд на Съединените щати — благоговейно изрече тя, докато му я подаваше. — Чудех се дали ще имаме някаква работа там.

Райдър надяна маската на адвокатско спокойствие.

— Не, Шийла, просто една дреболия, свързана с адвокатското дружество. Още не сме опрели до Вашингтон за насъщния залък.

— А, докато ви нямаше, приех няколко телефонни обаждания. Опитах се да ги подредя по важност.

Той сърдечно я стисна за лакътя.

— Ти си връх на професионализма.

Шийла се усмихна и взе да подрежда документи върху бюрото си.

Райдър се върна в кабинета, затвори вратата и огледа разписката. Документите бяха доставени. Подписът върху талона го доказваше. Но тогава къде беше Руфъс?

Райдър възнамеряваше да посвети по-голямата част от сутринта на срещи и разговори по възможностите за създаване на търговски комплекс върху полуизоставен терен, използван вече половин век като автомобилно гробище. Един от хората, с които трябваше да се срещне, бе долетял с частния си самолет от Вашингтон до Вирджиния и сега пътуваше към кантората му. Когато човекът пристигна малко по-късно, угриженият Райдър едва намери сили да се държи нормално. Гостът носеше ранния брой на „Уошингтън Поуст“. Докато Шийла му наливаше чаша кафе, Райдър плъзна разсеян поглед по заглавията. Едно от тях привлече вниманието му. Посетителят забеляза това.

— Срамота е, дявол да го вземе — каза той, и кимна към вестника. — Толкова умно и кадърно момче.

Райдър беззвучно размърда устни, препрочитайки заглавието:

— Познавахте ли го? — попита Райдър.

Не можеше да е свързано с неговия случай. Нямаше начин, по дяволите.

— Не — отвърна човекът. — Но то си е ясно, за да работи там, трябва да е бил от каймака на професията. И да го убият! Опасни станаха времената. Вече никой не знае какво ще го сполети.

Райдър го погледа още една-две секунди, после сведе очи към снимката във вестника. Майкъл Фиск, трийсетгодишен. Завършил Колумбийския университет, после специализирал право във Вирджиния, където редактирал списание „Правен журнал“. Работел като старши сътрудник на съдия Томас Мърфи. Нямало заподозрени, нямало и никакви улики, освен липсващия портфейл. Вече никой не знае какво ще го сполети. Райдър впи пръсти във вестника и се втренчи в неясната снимка на убития. Невъзможно. Но имаше начин да разбере.

Той се извини, мина в кабинета си и позвъни в деловодството на Върховния съд.

— Нямаме документи на името Хармс, сър. Нито по редовната, нито по безплатната процедура.

— Но при мен има обратна разписка, според която пощата ви е доставила документите.

Гласът отсреща повтори стандартния отговор.

— Няма ли начин да следите какво сте получили? — попита Райдър. Любезният отговор отсреща само го раздразни още повече и той изкрещя: — Руфъс Хармс гние във военен затвор, а вие не можете да си опазите пощата!

После затръшна слушалката.

Очевидно молбата на Руфъс Хармс бе изчезнала някъде между момента на пристигането и официалната регистрация във Върховния съд. Както и самият Хармс. Райдър усети, че го побиват студени тръпки.

Той отново погледна вестника. А сега и убит служител от Върховния съд. Всичко това приличаше на нелепа измислица, но нали точно такава бе и историята, която му разказа Руфъс. Сетне една мисъл го разтърси още повече. Ако бяха убили Руфъс и онзи младеж, едва ли щяха да спрат дотук. От документите във Върховния съд щяха да разберат, че е замесен и Райдър. А това означаваше, че идва и неговият ред.

Я стига, каза си той, хванала те е параноята. И точно тогава най-сетне си спомни. Списъкът с телефонни обаждания по време на неговото отсъствие. Беше го прегледал небрежно и дори отговори на най-важните. Името, проклетото име.

Трескаво разрови книжата по бюрото си, докато откри розовите листчета. Пръстите му светкавично ги прехвърляха, още, още, накрая просто мяташе хартийките настрани с растяща тревога и ето че го видя. Той се втренчи в името и лицето му бавно пребледня. Майкъл Фиск го бе търсил. На два пъти.