— Трябва да поговорим, съдия Найт. Имате ли време в момента?

— За какво?

— Очаква ви крайно неприятна изненада. Готова ли сте?

Елизабет Найт усети, че човекът отсреща изпитва огромно удоволствие от разговора.

— Вижте какво, нямам време за недомлъвки, макар че на вас май ви е много приятно.

— Е, тогава ще карам по кратката процедура.

— За какво става дума?

— Мълчете и слушайте.

Двайсет минути по-късно тя затръшна слушалката, изскочи от кабинета и едва не се сблъска с Мери, която идваше по коридора. Елизабет изтича в тоалетната да се наплиска със студена вода. Вкопчи пръсти в ръба на мивката, овладя се, отвори вратата и бавно тръгна по коридора.

От банята още долиташе шумът на душа. Тя погледна часовника си. Мина във фоайето, слезе с асансьора в приемната на сградата и зачака до централния вход. Времето сякаш едва се влачеше. Всъщност от края на разговора бяха изминали едва десет минути. Най-сетне се появи един мъж, когото не бе виждала, но той явно я познаваше. Човекът й подаде нещо. Елизабет наведе глава да погледне, а когато се озърна, от непознатия нямаше и следа. Пъхна предмета в джоба си и бързо се върна в апартамента.

— Къде е Джордан? — попита тя Мери.

— Мисля, че се облича в спалнята. Добре ли сте, мисис Найт?

— Да, аз… май стомахът ми нещо не беше наред, но вече мина. Смятам да се поразтъпча на чист въздух и да погледам витрините. Ако обичаш, приготви два коктейла и ги изнеси на терасата.

— Започва да ръми.

— Нали има навес. Тази вечер стените ме потискат. Искам чист въздух. Напоследък беше толкова горещо и задушно, добре че дъждът донесе малко прохлада. Прохлада… — печално повтори тя. — За Джордан любимия му коктейл, нали?

— Да, госпожо, мартини с джин „Бифийтър“.

— А вечерята, Мери… моля те, нека да е превъзходна. Ненадмината.

— Ще се постарая, госпожо.

И озадачената Мери се отправи към барчето.

Елизабет Найт сплете пръсти, за да удържи пристъпа на паника. Просто трябваше да престане да мисли. Само така щеше да издържи до края — просто да играе роля, без да разсъждава. Моля те, Господи, помогни ми, помоли се тя.

56.

Фиск гледаше мрачно през предното стъкло към черните облаци. Двамата със Сара бяха изминали половината път към Вашингтон почти без да говорят.

Запръска и Сара включи чистачките. Тя погледна Фиск и се навъси.

— Джон, вече разполагаме с доста информация. Не би било зле да използваме времето, за да я осмислим.

Фиск се озърна към нея.

— Да, май си права. Случайно да ти се намира лист и химикалка?

— Ти нямаш ли в куфарчето?

Той разкопча колана, придърпа куфарчето си от задната седалка и го отвори. Разрови се из купчината писма, докато напипа издут пакет.

— Господи, ама че бързо дойде!

— Кое?

— Мисля, че това е служебното досие на Хармс. — Фиск разкъса пакета и започна да чете. След десет минути надигна глава. — Състои се от две отделни части. Служебно досие, извадки от съдебния протокол и списък на военнослужещите във Форт Плеси по негово време. — Фиск извади медицинския картон. Набързо прелисти страниците, после спря. — Можеш ли да се досетиш защо Руфъс Хармс е бил толкова недисциплиниран, отказвал да изпълнява заповеди и вечно си имал неприятности?

— Страдал е от дислексия — веднага отвърна Сара.

— Как разбра, дявол да го вземе?

— По две неща. Макар че видях молбата за съвсем малко, почеркът и правописът бяха ужасни. Това е признак за дислексия, макар и не категоричен. Но след като разговарях с Джордж Баркър… нали се сещаш, той ми разправи как Руфъс поправил печатната преса. Е, тогава Руфъс му казал, че думите само го объркват. Някога имах съученичка, която страдаше от дислексия. Веднъж тя ми каза почти същото. При това заболяване човек сякаш губи връзка със света. Макар че ако съдя по снощната среща, Руфъс е успял да го преодолее.

— Щом е успял да оцелее толкова години в затвора под властта на хора, които са искали да го убият, значи може да преодолее всичко. — Фиск отново наведе глава над документите. — Изглежда, че диагнозата е поставена след убийството. Вероятно при подготовката на процеса. Може Райдър да е открил заболяването. За да се подготви добра защита, трябва известна помощ и от подсъдимия.

— Дислексията не е оправдание за убийство.

— Да, но знам по-добро оправдание.

— Какво? — развълнувано попита Сара. — Какво?

— Първо да ти задам един въпрос. Лио Деласандро… има ли връзка със секретарката си?

— Защо питаш?

— Върху яката на сакото му имаше грим.

— Може да е от жена му.

— Може, но не ми се вярва.

— Съмнявам се да има такава връзка. Секретарката му е младоженка.

— Така си и мислех.

— Защо питаш тогава?

— За всеки случай. Не вярвам Деласандро да се е изцапал от жена си. Мисля, че самият той е носил грим.

— Че защо един мъж — и то шеф на охраната — ще носи грим?