— А за мен беше все същата гадост. Виждах я непрекъснато. Бях станал безчувствен, или поне така си мислех. — Той облиза пресъхналите си устни. — Не вярвах, че ми е останала и капчица състрадание. Но след Дарнъл нещо се промени. — Той се усмихна смутено. — Наричам го „моето оловно прозрение“. Два куршума в тялото ми, едно хлапе умира пред мен и моли да го довърша. Трудно е да си представи човек как едно преживяване може да те накара да преосмислиш всичко, в което си вярвал. Но именно това стана през онази нощ. — Той кимна замислено. — Сега за мен бъдещето на целия свят се пречупва през Дарнъл Джаксън. Той е моят вариант на ядрения апокалипсис, само че не отминава за броени секунди. — Фиск погледна Сара. — Ето, този ужас ме тласка напред.

— Мисля, че просто си добър човек. И се стремиш да вършиш добро.

Фиск поклати глава и очите му заблестяха.

— Не се заблуждавай, че съм от ония богати и талантливи адвокатчета, дето най-благородно търчат да спасяват дребните хорица. Трябваше едно нещастно хлапе да ми напълни червата с олово, за да прогледна. И мислиш ли, че на някого му пука?

— Не може да си толкова циничен!

Фиск я погледна в очите.

— По-безнадежден циник от мен никога няма да срещнеш.

55.

— Правилно си постъпила, Бет. Колкото и да те боли. Още не ми се вярва, че Сара… — Джордан Найт поклати глава. Двамата седяха в правителствената лимузина, която пълзеше по задръстения булевард към апартамента им в Уотъргейт. — Може би просто не е издържала. Напрежението при вас е огромно.

— Знам — тихо каза Елизабет Найт.

— Всичко изглежда толкова странно. Един сътрудник открадва молба. Сара знае, но си мълчи. После убиват сътрудника. След това подозрението пада върху брат му. Джон Фиск просто не ми прилича на убиец.

— И на мен — каза Елизабет. Спорът с Джон Фиск само бе засилил страховете й.

Джордан Найт я погали по ръката.

— Проверих Чандлър и Маккена. И двамата са железни хора. Маккена има отлична репутация в Бюрото. Ако някой може да изясни тази история, това са те двамата.

— За мен Маккена е невъзпитан и груб.

— Е, при неговата работа сигурно му се налага да е такъв — подхвърли сенаторът.

— Не е само това. Просто долавям нещо особено в него. Толкова е съсредоточен, че сякаш — тя помълча, търсейки подходящата дума, — сякаш играе роля.

— При разследване на убийство?

— Знам, че звучи безумно, но така ми се струва.

Сенаторът сви рамене и замислено потърка брадата си.

— Винаги съм казвал, че женската интуиция струва повече от най-дълбоките разсъждения на мъжете. В този град всички сме непрестанно на сцената. Понякога на човек му омръзва.

Елизабет се вгледа в съпруга си.

— Да не ти е домъчняло за ранчото в Ню Мексико?

— Аз съм с дванайсет години по-стар от теб, Бет. Всеки нов ден става малко по-скъп от предишния.

— Все пак сме заедно.

— Във Вашингтон това нищо не значи. И двамата сме вечно заети.

— Назначението ми във Върховния съд е пожизнено, Джордан.

— Просто не искам да съжаляваш. Както и аз.

Двамата замълчаха и се загледаха през стъклото, докато колата продължаваше по Вирджиния Авеню.

— Чух, че днес си се счепкала здравата с Рамзи. Мислиш ли, че имаш шанс?

— Джордан, знаеш, че не обичам да разговаряме за тия неща.

Джордан се изчерви.

— Това му е най-неприятното на този град. Държавата не би трябвало да се намесва в тайнството на брака.

— Странни думи от устата на политик.

Джордан се разсмя.

— Е, като политик от време на време ми се налага да произнасям прочувствени речи, нали? — Той я хвана за ръката. — Благодаря ти, че не отложи вечерята в чест на Кенет. Знам, не ти е било леко.

Елизабет сви рамене.

— Харолд не пропуска и най-дребния повод да ме ухапе, Джордан. Вече претръпнах.

Тя го целуна по бузата, докато той нежно галеше косата й.

— Надделяхме въпреки всичко. Добре си живеем, нали?

— Живеем чудесно, Джордан.

Тя го целуна отново, а той плъзна ръка около раменете й.

— Предлагам довечера да отменим всички ангажименти и просто да си останем у дома. Да изгледаме някой филм след вечерята. И да си поговорим. Напоследък нямаме много често такава възможност.

— Боя се, че няма да съм приятен събеседник.

Джордан я притисна към себе си.

— Винаги си приятен събеседник, Бет. Винаги.

Когато пристигнаха в апартамента, икономката Мери подаде на Елизабет листче с телефонно обаждане. Щом прочете името, лицето й стана странно.

Джордан се зададе по коридора, потри ръце и погледна Мери.

— Дано тази вечер да си приготвила нещо вкусничко.

— Любимото ви ястие. Говеждо филе.

Джордан се усмихна.

— Мисля да вечеряме малко по-късно. Тази вечер двамата с госпожата ще си почиваме. Няма ни за когото и да било. — Той погледна жена си и забеляза листа в ръката й. — Станало ли е нещо?

— Нищо особено. Служебни проблеми. Тая работа няма край.

— На мен ли го казваш? — сухо отвърна Джордан и се отдалечи по коридора. — Е, аз ще си пусна един горещ душ. Ако искаш, заповядай и ти — подвикна той през рамо.

Усмихвайки се на последните му думи, Мери влезе в кухнята.

Елизабет използва затишието, за да отскочи до кабинета и да набере номера от съобщението.

— Обаждам ви се, както помолихте — каза тя.