— Скочиха в някаква стара кола и отпратиха на север по магистралата. Не разбирам много от коли и не познавам марките, но беше стара. Зелена, струва ми се. — Изведнъж той се престори на изплашен. — Мислите ли, че е бил избягалият затворник?

Тремейн и Рейфийлд не отговориха, защото вече изскачаха от кабинета. Щом чуха вратата на приемната да се отваря и тропотът да заглъхва по коридора, Фиск и Сара се спогледаха, после рухнаха едновременно на дивана, сякаш вързани с невидима връв. Посегнаха един към друг и се прегърнаха.

— Добре, че не се наложи да те застрелям. Сече ти пипето.

Двамата вдигнаха очи към ухилената физиономия на Джош Хармс, който прибираше пистолета под колана си.

— И двамата сме юристи — отвърна дрезгаво Фиск, без да изпуска Сара.

— Е, никой не е съвършен — каза Джош.

Руфъс изникна зад брат си и тихо изрече:

— Благодаря.

— Надявам се, че вече ни вярваш — каза Фиск.

— Да, но няма да приема помощта ви.

— Руфъс…

— Досега колкото души опитаха да ми помогнат, все са мъртви. Освен Джош, а и той преди малко висеше на косъм. Не искам такъв товар на съвестта си. Качвайте се в онзи ваш самолет и стойте по-настрани от тая гадост.

— Не мога. Майкъл ми беше брат.

— Прави тогава каквото си щеш, само че без мен. — Руфъс пристъпи до прозореца и погледна как джипът се отдалечава с бясна скорост на север. Махна на Джош. — Да вървим. Не се знае кога ще им скимне да се върнат.

Докато двамата се обръщаха, Фиск бръкна в джоба си, извади нещо и го подаде на Руфъс.

— Това е визитна картичка с домашния и служебния ми телефон. Помисли какво вършиш, Руфъс. Сам няма да стигнеш доникъде. Когато най-сетне осъзнаеш това, обади ми се.

Ненадейно Сара дръпна картичката от ръката му и надраска нещо на гърба. После я подаде на Руфъс.

— Отзад са моите телефони. Обади се по което и да било време.

Огромната ръка бавно се пресегна и пое картичката. Руфъс я пъхна в джобчето на ризата си. След минута Сара и Фиск бяха сами. Отново се спогледаха, смазани от напрежение. Мина цяла минута, преди Фиск да наруши мълчанието.

— Е, трябва да призная, че се отървахме по чудо.

— Джон, за нищо на света не бих преживяла това отново.

И Сара тръгна към тоалетната, залитайки.

— Къде отиваш?

Тя не си направи труда да се обърне.

— В тоалетната. Освен ако не държиш да повърна тук.

46.

Един час след разговора с Уорън Маккена Чандлър слезе от колата и бавно тръгна към къщата си — красива тухлена постройка на два етажа, разположена сред цял квартал от подобни сгради. Приятно, спокойно място за отглеждане на деца… или поне такова беше преди двайсет години. Днес някогашното спокойствие вече го нямаше. А дали изобщо го е имало, запита се Чандлър.

Преди много години, когато искаше да се разтовари след работа, излизаше да поиграе с децата баскетбол на алеята, където бе заковал обръч над вратата на гаража. Но мрежата бе прогнила отдавна, после махнаха обръча и таблото. Сега просто влезе в дворчето и седна на старата скамейка от кедрово дърво в сянката на клонестата магнолия пред малкото фонтанче. Навремето жена му го изтормози за тоя проклет фонтан и той непрекъснато се оплакваше, че му вади душата. Едва след като свърши, разбра защо е настоявала. Работата някак го пречисти — измерването, планирането, подборът на материали. Много приличаше на детективския труд: главоблъсканица, в която, ако имаш повечко ум и късмет, отделните части изграждат едно цяло.

След десет минути почивка той стана с усилие, метна шлифера на рамо и повлече нозе към входа. Огледа тихата, сенчеста кухня. Беше красива и чудесно поддържана, също като къщата — изцяло благодарение на съпругата му Хуанита. Да наглежда децата, да викне лекар, да плаща сметки, да полива цветята, да коси моравата, да оправя леглата, да пере и глади, да готви, да мие чинии — тя вършеше всичко това, докато той работеше денонощно, за да се издигне. Такава бе тяхната връзка. След като децата ги напуснаха, тя започна да учи, стана медицинска сестра и се хвана на работа в детското отделение на местната болница. Вече трийсет и три години бяха женени и все още се обичаха.

Чандлър нямаше представа още колко ще продължи с детективската работа. Всичко му бе дошло до гуша. Вонята, лепкавите гумени ръкавици, вечните бавни, отмерени стъпки, за да не смачка някоя улика, която би могла да струва нечий живот или да освободи от затвора жесток убиец. Канцеларщината, гадните адвокати с техните неизменни въпроси и стандартни словесни капани, отегчените съдии, четящи присъдата като някакъв изследователски протокол. Безжизнените физиономии на обвиняемите, които не казват нищо, не проявяват вълнение, отиват в затвора, където са всичките им приятели, където е тяхното висше учебно заведение, за да излязат още по-изпечени престъпници.

Телефонният звън прекъсна тия потискащи мисли.

— Ало?