Читаем Предани полностью

излишни. Не можем да си позволим това, ако искаме да продължим борбата си срещу

генетичните увреждания.

Някъде иззад умората и напрежението му усещам решителност. Вярвам му, знам, че

няма да позволи това да се случи.

– Време е да използваме серума на паметта върху всички в експеримента и да го

рестартираме – казва той. – Мисля, че серумът на паметта трябва да се приложи във

всичките четири експериментални града.

– Да ги рестартирате? – ахвам, не мога да се стърпя. Всички погледи се насочват към

мен. Май са забравили, че сред тях има доскорошен участник в експериментите.

– Рестартиране означава, че ще бъде изтрита паметта на всички в градовете –

пояснява Дейвид. – Правим това, когато нещата са застрашени от провал. Направихме го

в началото, по време на създаването на експериментите с модифициране на

поведението. Последният път беше в Чикаго, няколко поколения преди теб – казва и ми

се усмихва доста странно. – Защо според теб има толкова много разрушения в сектора

на безкастовите? Имаше въстание и се наложи да го потушим колкото е възможно по-

тихо.

Седя вцепенена. Представям си разрушените шосета, изпочупените прозорци,

изпопадалите стълбове в сектора на безкастовите. Такива разрушения няма никъде

другаде, дори и на север от моста, където сградите пустеят, но като че ли са били

изпразнени доброволно. Винаги съм си мислила, че разрушените сектори в Чикаго са

доказателство какво се случва, когато хората живеят без общност. Бях ги приела като

логичен резултат какво се получава, когато нямаш собствена каста. Никога не ми е

минавало през ума, че са следа от бунт, последван и от... рестартиране.

Повдига ми се от гняв. Искат да спрат революцията, не за да спасят животи, а за да

запазят жалкия си експеримент. Как така? Защо вярват, че имат право да посягат върху

паметта на хората? Върху самосъзнанието им? С лека ръка, само защото така им

изнася?

Разбира се, знам защо го правят. За тях хората в града са само контейнери за

генетичен материал – генетично увредени, ценни заради коригираните си гени, а не заради

умовете и сърцата си.

– Кога? – пита единият от консултантите.

– След четиридесет и осем часа – отговаря Дейвид.

Всички кимват, сякаш това е най-разумното нещо.

Спомням си какво ми каза в кабинета си: „Ако ще печелим битката срещу генетичните

увреждания, ако заедно ще се борим да не затворят експерименталните градове, ще се

наложи да правим жертви. Разбираш това, нали?“.

Тогава, още тогава трябваше да се досетя, че този човек е в състояние да жертва

хиляди спомени на генетично увредени хора, хиляди животи, само и само да запази

контрола си над експериментите. Дори няма да се замисли за някаква алтернатива,

изобщо не му минава през ума, че си струва да си направи труда да ги спасява.

В крайна сметка, те са просто увредени.

ÃËÀÂÀ

ÒÐÈÄÅÑÅÒ È ÎÑÌÀ

Òîáèàñ

Вдигам крак на рамката на леглото на Трис и си завързвам обувката. Поглеждам

през прозореца. Слабата следобедна светлина се отразява в корпусите на самолетите и

сякаш ми намига. Генетично увредени хора в зелени униформи се суетят около

самолетите и им правят последна проверка.

– Как вървят нещата с проекта на Матю? – питам Кара, която е седнала две легла

през моето. – Трис пожела да пробват новия си серум върху нея рано сутринта, но не

съм я виждал от тогава.

Кара реши косата си с четка. Преди да ми отговори, се оглежда, за да се увери, че в

стаята няма никой.

– Не съвсем добре. Оказа се, че Трис има имунитет и към новата версия на серума.

Нямаше никакъв ефект. Странно как гените на човек могат да го направят толкова

устойчив на манипулации от всякакъв вид.

– Може би не опира до гени, а до някакъв свръхчовешки инат – казвам и се навеждам

да вържа другата си обувка.

– О, нима сме минали към онази част от скъсването, когато започваме да сипем обиди

по другия? – казва тя. – Имам голям опит в това, натрупах го след смъртта на Уил.

Тогава можех да кажа доста неща по неин адрес, най-вече за носа ѝ.

– Не скъсахме – усмихвам се. – Но е хубаво да знам, че имаш такива топли чувства

към приятелката ми.

– Извиняй. Не знам защо реших, че сте се разделили – изчервява се Кара. – Чувствата

ми към приятелката ти са доста смесени, но като цяло я уважавам с цялото си сърце.

– Знам, само се пошегувах. Човек рядко може да те види объркана и е приятно.

Кара ме стрелва с гневен поглед.

– Освен това – продължавам, – не разбирам какво ѝ е на носа?

Вратата на стаята се отваря и Трис влиза. Очите

са обезумели, а косата

е

рошава, сякаш я е скубала. Не обичам да я виждам такава. Когато е гневна, имам

чувството, че земята под мен изчезва и нямам на какво да стъпя. Приближавам се до нея

Перейти на страницу:

Похожие книги

Анафем
Анафем

Новый шедевр интеллектуальной РїСЂРѕР·С‹ РѕС' автора «Криптономикона» и «Барочного цикла».Роман, который «Таймс» назвала великолепной, масштабной работой, дающей пищу и СѓРјСѓ, и воображению.Мир, в котором что-то случилось — и Земля, которую теперь называют РђСЂР±ом, вернулась к средневековью.Теперь ученые, однажды уже принесшие человечеству ужасное зло, становятся монахами, а сама наука полностью отделяется РѕС' повседневной жизни.Фраа Эразмас — молодой монах-инак из обители (теперь РёС… называют концентами) светителя Эдхара — прибежища математиков, философов и ученых, защищенного РѕС' соблазнов и злодейств внешнего, светского мира — экстрамуроса — толстыми монастырскими стенами.Но раз в десять лет наступает аперт — день, когда монахам-ученым разрешается выйти за ворота обители, а любопытствующим мирянам — войти внутрь. Р

Нил Стивенсон , Нил Таун Стивенсон

Фантастика / Постапокалипсис / Социально-психологическая фантастика / Фантастика / Социально-философская фантастика
Первый шаг
Первый шаг

"Первый шаг" – первая книга цикла "За горизонт" – взгляд за горизонт обыденности, в будущее человечества. Многие сотни лет мы живём и умираем на планете Земля. Многие сотни лет нас волнуют вопросы равенства и справедливости. Возможны ли они? Или это только мечта, которой не дано реализоваться в жёстких рамках инстинкта самосохранения? А что если сбудется? Когда мы ухватим мечту за хвост и рассмотрим повнимательнее, что мы увидим, окажется ли она именно тем, что все так жаждут? Книга рассказывает о судьбе мальчика в обществе, провозгласившем социальную справедливость основным законом. О его взрослении, о любви и ненависти, о тайне, которую он поклялся раскрыть, и о мечте, которая позволит человечеству сделать первый шаг за горизонт установленных канонов.

Сабина Янина

Фантастика / Научная Фантастика / Социально-психологическая фантастика / Социально-философская фантастика
Будущее
Будущее

На что ты готов ради вечной жизни?Уже при нашей жизни будут сделаны открытия, которые позволят людям оставаться вечно молодыми. Смерти больше нет. Наши дети не умрут никогда. Добро пожаловать в будущее. В мир, населенный вечно юными, совершенно здоровыми, счастливыми людьми.Но будут ли они такими же, как мы? Нужны ли дети, если за них придется пожертвовать бессмертием? Нужна ли семья тем, кто не может завести детей? Нужна ли душа людям, тело которых не стареет?Утопия «Будущее» — первый после пяти лет молчания роман Дмитрия Глуховского, автора культового романа «Метро 2033» и триллера «Сумерки». Книги писателя переведены на десятки иностранных языков, продаются миллионными тиражами и экранизируются в Голливуде. Но ни одна из них не захватит вас так, как «Будущее».

Алекс Каменев , Дмитрий Алексеевич Глуховский , Лиза Заикина , Владимир Юрьевич Василенко , Глуховский Дмитрий Алексеевич

Приключения / Современная русская и зарубежная проза / Фантастика / Научная Фантастика / Социально-психологическая фантастика / Социально-философская фантастика / Современная проза