Читаем Предани полностью

Оглеждам се за Кристина или Тобиас, но само Питър и Кейлъб са тук. Питър седи с

дебела книга в скута и си записва някакви неща в бележника, а Кейлъб чете дневника на

майка ми. Очите му са като от стъкло. Опитвам се да не се замислям за това, което

вероятно изживява.

– Някой виждал ли е... – Не довършвам. Не зная с кого искам да говоря, с Кристина

или с Тобиас?

– Фор ли? – пита Кейлъб и така решава вместо мен. – Видях го в генеалогичната зала.

– Коя зала?

– Залата с родословните дървета, мястото, където са изписани имената на нашите

прародители. Може ли малко хартия? – обръща се към Питър.

Питър скъсва лист от бележника си и го подава на Кейлъб, който започна да пише

нещо. Упътване как да стигна до залата.

– Видях имената на родителите ни – казва Кейлъб. – Вдясно, втория панел до вратата.

Подава ми листа, без да вдига очи към мен. Поглеждам към красивите му букви. Преди

да го ударя, щеше да ми предложи да ме заведе, вместо да ми пише упътвания, но

напоследък ме отбягва. Или го е страх от мен, или най-сетне се е предал.

И двата варианта ме карат да се чувствам още по-зле.

– Благодаря... – казвам. – Ами... как е носът ти?

– Добре е – отговаря ми. – Синините подчертават очите ми, не мислиш ли?

Усмихва се съвсем леко. Аз също. Но е ясно, че и двамата не знаем как да

продължим, защото вече сме изчерпали думите си един към друг.

– Чакай, днес те нямаше, нали? – казва след секунда. – В града се случват доста

неща. Преданите въстанаха срещу Евелин и нападнаха един от складовете ѝ за оръжия.

От няколко дни не съм се сещала да питам какво става там. Бях прекалено заета да

мисля за събитията тук.

– Преданите? – питам. – Хората, които в момента са водени от Йохана Рейес... са

нападнали склад?

Преди да тръгнем, бях убедена, че съвсем скоро в града ще избухне нов конфликт. Е,

оказах се права. Но се чувствам някак отдалечена от всичко това – почти всички, за

които ме е грижа, са тук.

– Йохана и Маркъс Итън – казва Кейлъб. – Йохана беше там, видях я. С пистолет!

Изглеждаше абсурдно. Хората от Бюрото са силно обезпокоени от факта, че един

Миротворец държи оръжие.

– Уау – поклащам глава. – Предполагам, че е било въпрос на време.

Помълчаваме няколко секунди и после тръгвам, а той се връща на леглото си.

Разпознавам залата с родословните дървета отдалече. Бронзовите стени греят с

топла светлина. Минавам през вратата и сякаш попадам сред великолепието и блясъка

на самия залез. Ръката на Тобиас бавно се плъзга по линиите на родословното му дърво,

но някак вяло, като че ли той мисли за нещо съвсем различно.

Мисля, че усещам онази мания, онази обсебеност, за която ми говореше Амар. Знам,

че Тобиас всеки ден гледа родителите си на мониторите, а сега е в тази зала при имената

им, макар че тук няма нищо, което той вече да не знае. Бях права, когато му казах, че е

отчаян – отчаян да има майка в лицето на Евелин и да не бъде увреден, – но никога не

съм се замисляла, че тези две неща са свързани. Не разбирам какво е да мразиш

потеклото си и в същото време да копнееш за любовта на същите хора, които

представляват това твое потекло. Как никога досега не съм видяла този разрив в

сърцето му? Как не съм осъзнала, че освен всичките му силни страни, в него има и болка,

и рани?

Кейлъб ми каза, че според майка ни във всеки един от нас има зло и първата стъпка,

която правим, за да обикнем някого, е да си признаем, че носим същото зло в себе си и

да му простим.

Как съм могла да развявам отчаянието му като обвинение в лицето му? Нима аз съм

по-добра? Нима не съм позволявала лошото в мен да ме заслепява?

– Здрасти – казвам и прибирам листа на Кейлъб в задния си джоб.

Той се обръща. Лицето му е строго, изопнато, каквото беше през първите седмици от

познанството ни. Като човек, който охранява мислите си от посегателство.

– Виж – започвам. – Мислех, че ми е нужно време да реша дали мога да ти простя, или

не. Но сега знам, че не си ми направил нещо, за което да трябва да ти прощавам, освен

може би, че ме обвини в ревност от Нита...

Той понечва да ме прекъсне, но аз слагам длан на устните му, за да го спра.

– Ако останем заедно, ще се налага да ти прощавам отново и отново. Ако искаш това,

ще трябва и ти да ми прощаваш отново и отново, защото ще правим грешки. Така че не

прошката е въпросът. Това, което наистина се опитвах да си изясня, е дали сме

подходящи един за друг.

През целия път на връщане от покрайнините обмислях думите на Амар, че при всяка

връзка се получават проблеми. Спомних си за родителите си – та те се караха повече от

всяко друго семейство Аскети, което познавах, но въпреки това бяха един до друг всеки

Божи ден и умряха заедно.

После помислих колко силна съм станала и колко добре се чувствам в собствената си