Читаем Предани полностью

казва нещо, което ме спира.

– Трис, мисля, че трябва да съм напълно откровен с теб, ако ще си имаме доверие

един на друг.

За първи път, откакто го познавам, Дейвид изглежда почти... изплашен. Очите му са

широко отворени като на дете, но секунди след това изражението му се променя и

страхът изчезва.

– Може и да бях под въздействието на серумния коктейл – започва той, – но знам

какво им каза, за да не стрелят по нас. Че ще ме убиеш, ако се наложи, за да не

достигнат до това, което пазим в лабораторията за оръжия.

Гърлото ми се свива толкова, че не мога да дишам.

– Не се плаши – продължава той. – Това е една от причините да ти предложа тази

позиция.

– З-з-ащо?

– Показа качества, които ценя в консултантите си. Ти знаеш кое и как да жертваш в

името на висшето благо. Ако ще печелим битката срещу генетичните увреждания, ако

заедно ще се борим да не затворят експерименталните градове, ще се наложи да правим

жертви. Разбираш това, нали?

Гневът пак се надига, но успявам да кимна. Нита ни беше казала, че се канят да

прекратят експериментите, не съм изненадана от думите му. Но колкото и да е отчаян в

опитите си да запази делото на живота си, това не оправдава избиването на цяла каста,

на моята каста.

Оставам до вратата с ръка на бравата, поколебавам се и решавам да рискувам.

– Какво щеше да стане, ако бяха взривили вратата на лабораторията? – питам. – Нита

каза, че ще се активират допълнителни охранителни мерки, но като че ли взривяването бе

най-разумното решение за тях. Защо не го направиха?

– Ако бяха взривили вратата, във въздуха щеше да бъде изпуснат серум. Маските

нямаше да ги спасят, защото той влиза през кожата. Дори генетично чистите не могат да

се преборят с него. Не знам как Нита е разбрала, понеже това не е обществено

достояние, но има време да разберем.

– Какво причинява този серум?

Усмивката му се превръща в гримаса.

– Да речем, нещо толкова лошо, че Нита по-скоро би прекарала живота си в затвора,

отколкото да се изложи на въздействието му.

Прав е. Няма нужда да продължава.

ÃËÀÂÀ

ÒÐÈÄÅÑÅÒ È ÒÐÅÒÀ

Òîáèàñ

– Я гледай кой идва! – казва Питър, щом влизам в хотелската стая. – Предателят!

Около него и на съседното легло, където не спи никой, има карти. Те са бели,

светлосини и зелени и ме привличат с някаква странна сила. Върху всяка една от тях

Питър е направил криво кръгче около нашия град. Чикаго.

Виждам, че с поредността им кръгчето намалява все повече и повече, докато на

последната карта напълно изчезва и на негово място има само една яркочервена точка.

Като капка кръв.

Отстъпвам назад, ужасен от това, което виждам. Ужасен от факта, че съм толкава

малък и незначителен.

– Ако си мислиш, че имаш право да ме критикуваш от морална позиция, съжалявам, че

трябва да го чуеш от мен, но грешиш. Какви са тези карти?

– Имам сериозен проблем да проумея колко е голям светът – обяснява той. – Хората в

Бюрото ми помогнаха да науча това-онова. За планетите, звездите, морските басейни,

такива неща.

Казва го без грам емоция, но от трескавото премятане на картите разбирам, че

интересът му не е чисто любопитство, а мания. Преди имах подобен проблем със

страховете си. Бях се пристрастил да мисля постоянно за тях и да се опитвам да ги

разбера.

– И картите помагат ли ти? – питам. Странно. За първи път водим разговор, без да се

налага да му крещя. Не че не го заслужава, но пък какво ли знам за него, като даже не

мога да си спомня фамилното му име. Хейс. Питър Хейс. Точно така.

– До известна степен.

Вземам една от по-големите карти. Показва глобус, сплескан като топка тесто. Отнема

ми доста време, докато разбера, че местата в синьо са вода, а местата, обагрени в най-

различни цветове, са суша. На едното от тях има червена точка. Той посочва към нея и

казва:

– Тази точка показва всичко, което сме видели от света. Можеш да изрежеш това

парче земя и да го потопиш в океана и никой няма да забележи.

Отново усещам панически страх, страхът от собствената си незначителност.

– Разбрах. И?

– Какво „и“? Това означава, че всичко, за което съм се тревожил, всичко, което съм

казал, направил, изживял, няма никакво значение. И как би могло да има? – Той тръсва

глава. – Не, всичко е било безсмислено.

– Разбира се, че не е било – казвам. – Цялата тази земя е населена с различни хора и

нещата, които си причиняват един на друг, имат значение.

Той пак тръсва глава, видимо несъгласен с мнението ми. Зачудвам се дали така се

опитва да се убеди, че лошите му постъпки са незначителни, защото са прекалено

дребни. Тази огромна планета, която плаши очевидно само мен, за него е рай, където

може да изчезне, да се разтвори сред цялата тази необятност, и никой да не му държи