Читаем Предани полностью

Влизам в стаята, вадя от задния си джоб малка черна кутийка със спринцовка. Това е

кутийката, която винаги ползвам. С мека, деликатна възглавничка за иглата. Не знам

защо я нося постоянно с мен. Признак на смелост или на болна слабост?

Опирам спринцовката до гърлото си, затварям очи и я изпразвам. Черната кутийка

пада на земята и отскача настрани. Когато отварям очи, е изчезнала.

На покрива на небостъргача Ханкок съм, близо до въжената линия – мястото, където

Безстрашните флиртуват със смъртта. Облаците са почернели и натежали от дъждовни

капки. Отварям уста и вятърът нахлува в дробовете ми. Отдясно стоманеното въже се

скъсва, отскача назад и натрошава прозорците под мен.

Зрението ми се фокусира върху ръба на покрива, очите ми са приковани към нещо по-

малко от връх на карфица. Чувам дишането си въпреки оглушително свирещия в ушите

ми вятър. Насилвам се да тръгна към ръба на покрива. Дъждът започва да ме удря по

раменете и главата, сякаш се опитва да ме събори на земята. Пренасям тежестта си

съвсем леко напред и падам. Стискам зъби, за да потисна вика си, задушавам го със

собствения си страх.

Приземявам се, но нямам и секунда да се осъзная. Стените около мен започват да се

затварят, дървени греди се врязват в гръбнака ми, после в главата ми, в краката ми.

Клаустрофобия. Слагам ръце пред гърдите си, затварям очи и се опитвам да не изпадам

в паника.

Спомням си за Ерик и за неговата среща със страха. Беше преодолял ужаса чрез

дълбоко дишане и логика. И за Трис, която някак бе успяла да напълни ръцете си с

оръжия, да се изправи и да атакува най-големите си кошмари. Но аз не съм Ерик, не съм

и Трис. Какво съм аз? Какво ми е необходимо, за да преодолея страховете си?

Знам отговора, разбира се, че го знам. Трябва да им отрека силата да ме контролират.

Трябва да осъзная, че аз съм силният, а не те.

Поемам си дъх и с все сила удрям стените вляво и вдясно от мен. Кутията изскърцва,

чупи си, летвите започват да падат една по една върху бетонния под с ужасен трясък.

Оставам прав над тях. Тъмно е.

Амар, моят инструктор, ни беше научил, че нашите страхове са динамични, могат да се

влияят от настроенията ни, да се променят с онзи тих шепот на кошмарите ни. Но моите

страхове винаги са били едни и същи... допреди няколко седмици. Докато успях да

докажа на себе си, че мога да бъда по-силен от баща си. Докато разбрах, че има човек,

когото се ужасявам да загубя.

Не знам какво ще видя сега.

Чакам много дълго, без нищо да се случи. Стаята продължава да е тъмна, подът е все

така студен и твърд, сърцето ми все още бие по-бързо от нормалното. Поглеждам

часовника си и установявам, че е на другата ръка. Обикновено го нося на лявата, а не на

дясната. Каишката му е сива, а не черна.

Тогава забелязвам твърди гъсти косми по пръстите си. Нямаше ги преди. Мазолите по

кокалчетата ми са изчезнали. Поглеждам надолу и виждам, че нося широки сиви

панталони и сива риза. Станал съм по-дебел в кръста и по-тесен в раменете.

Вдигам очи към огледалото, появило се незнайно откъде. Лицето, което ме гледа от

него, не е моето, а на Маркъс.

Намига ми. Усещам как съвсем против моята воля мускулите около окото ми се свиват,

за да му намигна и аз. Без дума, без предупреждение, неговите... моите... нашите ръце

удрят огледалото и се увиват около врата на отражението ми. Но тогава огледалото

изчезва и моите... неговите... нашите ръце са около нашето собствено гърло, зрението

ни се замъглява, в крайчеца на очите ни се появяват черни петна. Падаме на земята, а

ръцете стискат здраво като в менгеме.

Не, не мога да измисля начин да изляза от тук.

Изпищявам. Може би инстинктивно. Звукът от писъка ми започва да вибрира по ръцете

ми. Представям си, че тези ръце са мои, само мои. Наистина мои. Големи длани, тънки

пръсти и мазоли по кокалчетата от стотиците часове пред боксовата круша. Представям

си как моето отражение се превръща във вода и тази вода се стича по кожата на

Маркъс, а с всяка падаща по тялото му капка частица от него се превръща в частица от

мен. Създавам себе си отново, по мое подобие и мое виждане.

Паднал съм на колене върху бетонния под и се боря за глътка въздух.

Ръцете ми треперят. Опипвам врата си, раменете, ръцете. Трябва да се уверя, че

всичко е наред.

Преди няколко седмици, във влака, когато с Трис отивахме да се срещнем с Евелин,

казах, че Маркъс все още се явява в моята зона на страха, но се е променил. Много

размишлявах върху това. Изпълваше ума ми всяка вечер преди да заспя, а първото

нещо, за което се сещах и което сутрин буквално блъскаше по още заспалото ми

съзнание, бе мисълта за него. Всяка сутрин, с всяко събуждане. Все още се страхувам от

него. Знам това. Но сега се страхувам по различен начин – не съм дете, не се боя от