Читаем Предани полностью

увредените. Когато стигаме долу, тя скръства ръце. Лилава светлина пада върху устата

и носа ѝ.

– Амар не знае, че опитваме да спрем рестартирането?

– Не – казвам. – Той е лоялен на Бюрото и не искам да го забърквам.

– Наясно си, че градът е все още на ръба на война. – Сега лицето е обагрено в

синьо. – Мотивът на Бюрото да предприеме такава стъпка е, че искат да предотвратят

масовите убийства. Ако спрем... рестарта, Преданите ще атакуват Евелин, тя ще пусне

серума на смъртта и ще загинат много хора... вероятно всички. Все още съм ти ядосана,

но знам, че не искаш това. Знам, че не искаш и родителите ти да загинат.

– Ако трябва да ти отговоря честно, не ми пука за тях – заявявам.

– Не говориш сериозно – смръщва се тя. – Те са ти родители.

– О, съвсем сериозен съм. Искам да отида и да кажа на Зийк и на майка му какво не

направих за Юрая. Като оставим това настрана, не ме е грижа какво ще стане с Евелин и

Маркъс.

– Добре, може би не ти пука за напълно разрушеното ти семейство, но не може да не

ти пука от факта, че всички ще умрат! – казва тя, хваща ме здраво за рамото и ме

принуждава да я погледна в очите. – Фор, малката ми сестра е там. Ако Преданите и

Евелин започнат война, тя ще пострада, а аз няма да съм в града, за да я спася.

Видях семейството на Кристина, когато дойдоха в деня за свиждане. Тогава за мен

Кристина все още бе приказлива и шумна като всеки трансфер от Прямите. Гледах как

майка оправя якичката на ризата с горда усмивка. Ако пуснат серума на паметта,

този спомен ще бъде да изличен от съзнанието на майка . Ако ли не, семейството ще

се окаже в капана на поредната битка за надмощие.

– Какво предлагаш да направим? – питам.

Кристина ме пуска.

– Трябва да има начин да предотвратим сблъсъка, но без всички да се събудят без

спомени.

– Може би има – съгласявам се. Досега не се бях замислял за това, защото не ми се

струваше необходимо. А всъщност е много необходимо. – Имаш ли някакви идеи?

– Ако погледнеш на нещата реалистично, в случая става дума за сблъсък между

родителите ти. Майка ти срещу баща ти – казва тя. – Не можеш ли да говориш с тях, да

им кажеш нещо, което да ги спре да се избиват, повличайки покрай себе си невинни хора?

– Да говоря с тях? Да им кажа нещо? Ти имаш странно чувство за хумор. Те не

слушат никого. Няма да направят нищо, ако то не им носи лична облага.

– Значи не можеш да го направиш, така ли? Ще оставиш града да се разкъса на

парчета?

Свеждам поглед към яркозелената светлина, която пада върху обувките ми. Замислям

се. Ако имах други родители – разумни родители, които не се ръководят от болката,

гнева и жаждата за отмъщение, – можеше и да стане. Може би биха се вслушали в сина

си. За съжаление, нямам други родители, а разполагам само с тези.

Разбира се, мога да направя нещо, ако искам да си ги върна. Малко серум на паметта

в сутрешното кафе или във водата на нощното шкафче и ще са нови хора с нов живот,

без никакви спомени за чудовищните си постъпки. Тогава ще трябва да им съобщи, че

имат син. Някой ще трябва да им каже името ми.

Това е същата техника, с която мислим да излекуваме Бюрото. Защо да не го направя

и с тях?

Вдигам очи към Кристина.

– Намери ми малко серум на паметта – казвам. – Докато ти, Питър и Амар търсите

семействата си, аз ще се погрижа за тях. Може би няма да имам време да намеря и

двамата, но и единият стига.

– Как ще тръгнеш сам? Какво ще кажем на другите?

– Трябва ми... Не знам. Трябва да предизвикаме някакво усложнение, някаква

ситуация, при която да се наложи да се разделим.

– Спукана гума? – предлага тя. – Нали ще пътуваме през нощта. Мога да кажа на

Амар, че искам да спрем, за да ида до тоалетна. И тогава да срежа гумата. После ще се

наложи някой, тоест ти да тръгнеш да търсиш друг камион.

Замислям се. Мога да кажа на Амар истината какво всъщност искаме да направим, но

това означава да се захвана да разплитам възел по възел всичките лъжи, които Бюрото

му е набило в главата. А нямаме време.

Ще е много по-бързо да го излъжа. Амар знае, че баща ми ме е научил как да паля

двигателя на кола само с жиците, без ключ. Бях още малко момче, когато се сдобих с

това умение. Няма да се усъмни, ако предложа да намеря кола.

– Мисля, че ще стане – съгласявам се.

– Добре. – Кристина обляга глава назад. – Значи наистина ще изтриеш паметта на един

от родителите си?

– Как се постъпва, когато родителите ти са зли? Набавяш си нови. Ако поне единият от

тях се освободи от целия товар на миналото, може би ще могат да постигнат съгласие и

да върнат мира.

Тя ме гледа намръщено няколко секунди, като че ли иска да ми каже нещо, но накрая

просто кимва.

ÃËÀÂÀ

×ÅÒÈÐÈÄÅÑÅÒ È ÏÚÐÂÀ

Òðèñ