Читаем Предани полностью

появила съвсем плаха усмивка.

ÃËÀÂÀ

×ÅÒÈÐÈÄÅÑÒÀ

Òîáèàñ

Амар се съгласи да ни вкара в града. Не се наложи да го убеждавам, защото е

жаден за приключения, както и предполагах. Решаваме да се съберем след вечеря с

Кристина, Питър и Джордж, който трябва да намери камион.

След това се връщам в хотелската стая, лягам на леглото и захлупвам лицето си с

възглавницата. Какво да кажа на Зийк? „Много съжалявам, просто направих нещо, което

мислех за правилно, но се оказа грешка, и понеже всички останали се грижеха за Юрая,

аз не мислех, че...“

Минавам през всякакви сценарии. Хората влизат и излизат от стаята, отоплението ту

се включва, ту се изключва, а аз лежа и се мъча да измисля какво да кажа. Решавам да

не се оправдавам, няма смисъл. После започвам да планирам с какъв тон, с какви

жестове, как... Накрая се вбесявам, хвърлям възглавницата в стената и сядам. Кара,

която точно изглажда с длан несъществуващите гънки на съвсем чистата си риза,

подскача от уплаха.

– Мислех, че спиш – казва.

– Извинявай.

Тя приглажда косата си, за да се увери, че всеки кичур е добре прибран. Движенията

са толкова бавни и премерени, че ми напомня как със същото внимание музикантите на

Миротворците опъват струните на банджото.

– Искам да те питам нещо – казвам. – Лично е.

– Добре – съгласява се тя и сяда срещу мен на леглото на Трис. – Питай.

– Как намери сили да простиш на Трис, след като уби брат ти? Ако си

простила,

разбира се.

– Хм... – Кара скръства ръце пред тялото си. – Понякога си мисля, че съм

простила... друг път не съм сигурна. Не знам как. Все едно да попиташ някой как

продължава да живее, след като е загубил близък човек. Просто го правиш, прощаваш.

На другия ден се събуждаш и пак прощаваш, и продължаваш да живееш. Всеки ден.

– А има ли нещо, което тя направи, за да не те боли толкова?

– Защо питаш? – Кара слага ръка на коляното ми. – Заради Юрая ли?

– Да – казвам твърдо и размърдвам крака си, за да отместя ръката . Нямам нужда

да ме потупват и да ме успокояват. Не искам да ме гледа с нежните си състрадателни

очи, с разбиращо извитите си вежди, не ми трябва мекият

нежен глас. Не искам да

задушава емоция, която предпочитам да запазя.

– Добре – казва тя, става и отново зазвучава делово. – Мисля, че най-важното нещо,

което тя направи, бе че призна, без да се оправдава. Има разлика между това да си

признаеш и да се оправдаеш. При оправданието неминуемо се опитваш да смекчиш

нещата, да търсиш извинение за нещо, което не може да се бъде извинено. А

признанието е да кажеш жестоката истина за престъплението, което си извършил. Точно

от това имах нужда. И след като признаеш истината пред Зийк, няма да е зле да го

оставиш сам толкова дълго, колкото му е необходимо. Това е всичко, което можеш да

направиш.

Кимвам.

– Но... Фор – добавя тя. – Не ти уби Юрая, не ти сложи експлозивите, които го

раниха. Не ти измисли този план.

– Но аз участвах в него.

– О, я стига! Млъкни вече! – казва го с усмивка. – Случи се. Беше ужасно. Ти не си

съвършеното човешко същество. Никой не е. Не бъркай тъгата си с вина!

Оставаме погълнати от самотата на тишината в празната стая. Опитвам се да пусна

думите ѝ в съзнанието си.

Вечерям с Амар, Джордж, Кристина и Питър. Седнали сме между шалтера с храната и

няколко кофи за отпадъци. Супата в чинията ми изстива, преди да я изям.

Амар ни казва къде и кога да се срещнем. След това отиваме в коридора близо до

кухнята, за да не ни гледат, и той изважда малка черна кутийка със спринцовки. Дава по

една на Кристина, на Питър и на мен, заедно с антибактериални кърпички. Само Амар би

се сетил да се погрижи за кърпички!

– Какво е това? – пита Кристина. – Няма да си го бия, преди да знам какво е.

– Добре – казва Амар и вдига ръце в знак, че се предава. – Има вероятност да сме

все още в града, когато пуснат серума на паметта. Трябва да се ваксинираме с това

нещо, освен ако не държите да забравите всичко, което знаете сега. Със същото ще

инжектирате и семействата си, не се тревожете.

Кристина изпъва ръка и започва да си търси вена, а аз по навик забивам иглата във

врата си, където десетки пъти съм си бил серума на страха. По едно време го правех по

няколко пъти седмично. Амар забива спринцовката във врата си като мен. Забелязвам,

че Питър само се преструва, че си бие ваксината. Когато натиска буталото, течността

потича по врата му и той най-безцеремонно я избърсва с ръкава си.

Какво ли е да искаш да забравиш всичко?

След вечеря Кристина идва при мен и ми казва:

– Трябва да поговорим.

Тръгваме надолу по безкрайните стълби, които водят към подземията на генетично