Читаем По-студената война полностью

Първото, което Ебру усети от провеждащата се акция, беше някакъв рязък шум съвсем близо до лицето си, който впоследствие си даде сметка, че е бил от разбиването с ритник на вратата на спалнята. Тя се надигна уплашено в леглото - беше гола - и изпищя, понеже си помисли, че нахлулите в стаята й мъже искат да я изнасилят. Беше сънувала баща си и двамата си племенници, но сега трима непознати се бяха скупчили около леглото й, ровеха в дрехите й, крещяха й да се облича, наричаха я „мръсна терористка“.

После разбра какво става. Отдавна очакваше с ужас този миг. Всички се бояха. Колегите й подбираха внимателно думите си, сюжетите на статиите си, защото един погрешен ред, един непредпазлив намек, едно недотам обосновано допускане, и човек като нищо отиваше зад решетките. Съвременна демократична Турция си оставаше една полицейска държава. Каквато винаги е била. И каквато винаги щеше да бъде.

Единият от мъжете вече я влачеше нанякъде, като й крещеше да мърда по-живо. За неин срам, Ебру се разплака. Къде бе сгрешила? Какво бе написала? Докато се обличаше, докато нахлузваше бикините си, после джинсите, й хрумна, че Райън би могъл да й помогне, Райън имаше и пари, и влияние, той щеше да направи всичко по силите си, за да я спаси.

- Остави го! - излая единият от мъжете.

Опитала се бе да си вземе телефона. Забеляза името на баджа му: ТУРАН.

- Искам адвокат! - изпищя тя.

Бурак Туран поклати глава.

- Никакъв адвокат няма да ти помогне - каза той. -А сега се облечи, дяволите да те вземат!

Секунди след като Томас Кел се изправи до бара, съдържателката погледна към него, намигна му и попита:

- От обичайното ли, Том?

От обичайното. Това не беше добър знак. Том прекарваше четири вечери седмично в този бар, четири вечери от седем пиеше една и съща марка бира в компанията на пакет цигари и кръстословицата от „Таймс“. Може би такава беше съдбата на всеки изпаднал в немилост шпионин. Изпратен в принудителен неплатен отпуск от тайните служби, от осемнайсет месеца Кел се намираше в нещо като будна кома - нито умрял, нито напълно в съзнание. Ролята му в спасяването на Франсоа Мало, сина на Амилия Левин, беше известна само на неколцина от върховните жреци на „Воксхол Крос“. За останалия персонал на МИ6 Томас Кел беше все още „Свидетелят X“ - човекът, присъствал на грубия разпит от ЦРУ на някакъв британски гражданин в Кабул, който не бе успял да предотврати последващото предаване на заподозрения в един от черните затвори на Кайро и от там - в гулага на Гуантанамо.

- Благодаря, Кейт - каза той и сложи банкнота от пет лири на бара.

До него се бе изправил охранен германец и прелистваше неделната притурка на „Файненшъл Таймс“, докато с едната ръка разсеяно ровеше в купичката с ядки. Кел прибра рестото си, излезе навън и седна на масичката под безмилостната жега на газовата отоплителна печка. Беше мрачен и дъждовен Великден, наоколо се смрачаваше, а кръчмата - като повечето в „Нотинг Хил“ - беше почти празна. Кел беше съвсем сам на терасата. Повечето от местните жители сякаш се бяха изнесли възможно по-далече от града, вероятно на вилите си в Глостършър или по ски пистите на Швейцарските Алпи. Дори иначе добре поддържаният полицейски участък отсреща през улицата изглеждаше полузаспал. Кел извади пакета „Уинстън“ и порови в джобовете си за запалката - „Дънхил“ от масивно злато, с гравирано посвещение, личен спомен от Амилия, която миналия септември се бе издигнала до поста директор на МИ6.

„Всеки път като си палиш цигара, се сещай за мен“ - бяха думите й, изречени с нисък гръден смях, когато пъхна запалката в шепата му. Беше класическо изпълнение на привидна физическа близост и сърдечно приятелство, но същевременно поддаващо се на алтернативна интерпретация като жест на чисто колегиална благодарност.

В интерес на истината, Кел никога не бе пушил кой знае колко, но в последно време цигарите запълваха донякъде монотонната скука на дните му. През двайсет и една годишната си кариера на шпионин той често бе носил в себе си пакет цигари като реквизит - било за да заговори някого, искайки огънче, било за да предразположи агента насреща, като го почерпи цигара. Но сега цигарите се бяха превърнали в част от отшелническия му живот, при което той хем харчеше повече пари, хем бе започнал да губи физическа форма. Повечето сутрини се събуждаше с пристъп на кашлица, като умиращ, което му подсказваше да посегне към пакета за още един пирон в ковчега. Така или иначе, бе открил, че не може без цигари.