Читаем По-студената война полностью

Уолинджър отново застана до прозореца и огледа планината с бинокъла. Нищо. Само някакъв танк пълзеше през равнината, демонстрирайки въоръжено присъствие пред кюрдите, Иран или кой знае пред кого още. Уолинджър помнеше наизуст номера на мерцедеса. Шахури имаше съпруга, майка и дъщеря, които го очакваха в платения от британското разузнаване апартамент в „Крикълуд“. Очакваха го вече с дни. И държаха да знаят, че мъжът в семейството е в безопасност. Още щом видеше колата, Уолинджър щеше да докладва с есемес в Лондон.

- Все едно натискаш „рифреш“ отново и отново.

Уолинджър се извърна, смръщил вежди - не разбираше какво иска да каже Ландау. Американецът забеляза объркването му и се ухили през гъстата си брада.

- Както когато чакаш поща на лаптопа. Или важно съобщение в някой сайт. Нали все натискаш „рифреш“ на браузъра?

- Аха, да. - В този момент Уолинджър си спомни крилатата мисъл на Томас Кел: „Шпионажът е умение да чакаш“.

Той насочи вниманието си обратно към прозореца.

Може би Хичкок вече беше в Догубаязит. Главно шосе Д100 беше задръстено от коли и камиони по всяко време на денонощието. Може би щяха да се отклонят от плана и да минат по планинския път. По върховете тук-там все още имаше сняг; само преди две седмици се бе образувало и свлачище. Американските спътници бяха заснели, че проходът през Бешлер е чист, но Уолинджър вече се съмняваше във всичко, което му кажеха. Дори в съобщенията от Лондон. Как би могла Амилия да знае с каквато и да било степен на увереност кой точно е в колата? Как можеше изобщо да бъде сигурен, че Хичкок е напуснал безпрепятствено Техеран? Ексфилтрирането му беше работа на Братовчедите.

- Цигара? - попита Ландау.

- Не, благодаря.

- Твоите хора казват ли още нещо?

- Нищо.

Американецът бръкна в джоба си и измъкна мобилен телефон. Вдигна го пред лицето си, сякаш четеше съобщение, но запази съдържанието за себе си. Доверие между шпиони. Хичкок беше улов на британското разузнаване, но куриерът, ексфилтрирането, планът да вземат Шахури от Догубаязит и да го изведат със самолет от Ван - всичко това беше работа на Лангли. Ако зависеше от него, Уолинджър спокойно би рискувал да го качи на граждански полет от летище „Имам Хомейни“ за Париж и да понесе последиците от решението си. Той чу зад гърба си щракването на запалката на американеца и усети миризмата на тютюнев дим, но вниманието му беше насочено към планините.

Танкът беше спрял от едната страна на планинското шосе, като известно време се наместваше на позиция, танцувайки като танковете от „Тянанмън“. После куполата се извъртя на североизток, така че оръдието сочеше право към планината Арарат. Сякаш по даден знак Ландау каза:

- Дали не са открили Ноевия ковчег?

На Уолинджър не му беше до смях. Той искаше само да прибере трофея си.

Все едно натискаше, отново и отново, „рифреш“ на браузъра.

И тогава най-после я видя. Миниатюрна, стъклено-зелена точица, едва различима на кафеникавия фон, която се приближаваше към танка. Беше толкова малка, че той я следваше трудно през бинокъла. Уолинджър примигна, за да проясни зрението си, и отново залепи очи за окулярите.

- Идват.

Ландау пристъпи до прозореца.

- Къде?

Уолинджър му подаде бинокъла.

- Виждаш ли танка?

- Аха...

- От него гледай нагоре по пътя.

- Да. Виждам ги.

Ландау остави бинокъла и посегна към видеокамерата. Махна капачката на обектива и започна да заснема мерцедеса през прозореца. След около минута колата се бе приближила достатъчно, за да се вижда с просто око. Уолинджър я проследи с поглед, докато се движеше с голяма скорост по шосето право към танка. Делеше ги може би половин километър. Триста метра. Двеста.

Уолинджър забеляза, че дулото на танка все така сочи встрани от пътя, нагоре към Арарат. Затова и не можа да си обясни онова, което се случи в следващия миг. Точно в момента, когато мерцедесът преминаваше покрай бронираната машина, някъде зад него избухна мощен взрив, двете му задни колела се откъснаха от земята и взривната вълна го завъртя настрани. Поради разстоянието звук не се чу. Изпод капака на двигателя изригнаха огнени езици, кълба черен дим се издигнаха във въздуха. Последва втори взрив, огнено кълбо обгърна колата. Ландау изпсува тихо през зъби, докато Уолинджър гледаше с невярващи очи случващото се.

- Какво, по дяволите, беше това? - попита американецът, сваляйки камерата.

Уолинджър се извърна с гръб към прозореца.

- Ти ми кажи - отвърна той.