Читаем Петата планина полностью

Да, това бе стратегията на принцесата.

Малко преди да падне нощта, една врана отново кацна на клонката — може би бе същата от сутринта. Носеше в човката си парченце месо, което неволно изпусна.

За Илия това бе истинско чудо. Изтича под дървото, грабна месото и го изяде. Не знаеше откъде се е взело, пък и това не го интересуваше особено, важното бе да залъже поне малко глада си.

Въпреки рязкото движение, което бе направил, враната не отлетя.

„Тази птица знае, че тук ще умра от глад. Храни плячката си, за да си устрои още по-голямо пиршество“, разсъждаваше Илия.

По същия начин Иезавел подхранваше вярата във Ваал с историята за бягството на Илия.

Човекът и птицата дълго стояха и се наблюдаваха. Илия се сети за играта, с която се бе забавлявал сутринта.

— Бих искал да си поговоря с теб, врано. Тази сутрин си мислех, че душите се нуждаят от храна. Щом моята душа още не е умряла от глад, значи все още има какво да каже.

Птицата стоеше неподвижно.

— А щом има нещо за казване, трябва да я изслушам, понеже няма никой друг, с когото да си поговоря — продължи Илия.

После с помощта на въображението си Илия зае мястото на враната.

— Какво очаква Господ от теб? — вместо враната отправи той въпрос към самия себе си.

— Очаква да бъда пророк.

— Така казаха жреците. Но може би не е това, което желае Господ.

— Напротив, точно това иска Той от мен. Ето защо в работилницата се появи ангел и ме накара да говоря с Ахав. Гласовете, които чувах като дете…

— Всички ги чуват в детството си — прекъсна го враната.

— Но не всеки вижда ангел — рече Илия.

Този път враната нищо не отговори. След малко птицата, или по-скоро собствената му душа, която бълнуваше поради силното слънце и самотата в пустинята, прекъсна мълчанието.

— Спомняш ли си за жената, която месеше хляб? — попита сам себе си Илия.

Спомняше си. Тя го бе помолила да й направи няколко дървени подноса. И докато Илия изпълняваше поръчката, я чу да казва, че докато работи, усеща присъствието на Господ.

„Като гледам как правиш тези подноси, разбирам, че и ти имаш същото усещане — бе добавила тя. — Защото се усмихваш, докато работиш.“

Според жената хората се деляха на две групи. Едните се трудеха с радост, а другите се оплакваха от това, което вършеха. Тези последните твърдяха, че единствената истина на света е проклятието, което Бог е отправил към Адам: проклета да е земята поради тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си. Не изпитваха удоволствие от работата си, а по празниците, когато трябваше да почиват, се отегчаваха. Божиите слова им служеха да оправдават безсмисления си живот и забравяха, че Той също така бе казал на Мойсей: Господ, Бог твой, ще те благослови в земята, в която отиваш, за да я завладееш.

— Да, спомням си за тая жена. Тя беше права — харесваше ми да майсторя неща от дърво в работилницата.

Всяка маса, която сглобяваше, всеки стол, който гравираше, му помагаха да разбира и да обича живота, макар че едва сега си даваше сметка за това.

— Тя ми каза да разговарям с нещата, които правя. Каза още, че съм щял да бъда изумен, когато чуя масите и столовете да ми отговарят, и понеже съм влагал в тях най-доброто от душата си, в замяна съм щял да получа мъдрост.

— Ако не беше работил като дърводелец, нямаше да си в състояние да влагаш душата си в нещата извън теб, нямаше да можеш да се преструваш, че си врана, която говори, нито пък щеше да осъзнаеш, че си по-добър и по-мъдър, отколкото си мислиш. Защото именно в работилницата ти откри онова свято нещо, което е навсякъде — бе отговорът на враната.

— Винаги съм обичал да се преструвам, че говоря с масите и столовете, които правех. Това не беше ли достатъчно? Жената имаше право. Когато разговарях с тях, често откривах мисли, които никога преди не ми бяха минавали през главата. Но когато започнах да осъзнавам, че по тоя начин мога да служа на Бог, се появи ангелът и… ти вече знаеш края на историята.

— Ангелът се е появил, защото ти вече си бил готов — отвърна враната.

— Но аз бях добър дърводелец.

— Това е било част от обучението ти. Когато човек върви към съдбата си, много често е принуден да сменя посоките. Понякога външните обстоятелства са по-силни и той се вижда принуден да отстъпи, защото го е страх. Но всичко това е част от обучението.

Илия слушаше внимателно онова, което казваше душата му.

— Ала никой не трябва да губи от погледа си това, към което се стреми. Дори и ако в някои моменти му се стори, че светът и другите са по-силни. Тайната е една: да не се отказваш.

— Никога не съм искал да бъда пророк — рече Илия.

— Искал си, но си бил убеден, че е невъзможно. Или че е опасно. Или пък че е немислимо. Илия стана.

— Защо говоря сам на себе си неща, които не искам да чувам? — извика той.

Изплашена от движението му, птицата отлетя.