Читаем Нощен ездач полностью

Но нейната младост също си отиваше. Бяха я ухажвали разни младоци от околността, но тя един подир друг ги бе отпратила. Отначало вниманието им я ласкаеше и й беше приятно, но повтаряше и на тях, а и на себе си: „Трябва да се грижа за татко, не всеки има баща като моя.“ И много скоро започна да чувства, и то все по-осезателно след женитбата на сестра си, че всички млади мъже са недостойни за нея, или по-точно, че нито един от тях не заслужаваше честта да стане зет на Таткото. След като сестра й се спомина в Мисисипи и някакви черковнички я запитаха чрез писмо да изпратят ли детенцето й, тя отблъсна и последния кандидат и потопи Мей в живота, който бе създала около люлеещия се стол и подложката за крака на баща си. Скоро научи детето да изприпква на пръсти до генерала, да се покланя и тихичко да прошепва: „По-добре си, нали, дядо? Обичам те, дядо!“ или „Ето ти една розичка, откъснах я специално за теб, дядо!“

Генерал Бърнам бе убит по време на избори в улична свада в Бардсвил. И макар вече никой да не държеше на него, драматичната му смърт за кратко време възвърна забравената му слава. Погребението му се превърна в истинско събитие. Както и покойникът, носачите на покрова бяха ветерани от войната, а ковчегът беше покрит с флага на Конфедерацията. Над гроба му отекна залп. Докато ехото заглъхваше в мразовития въздух, Луси Бърнам едва се сдържа да не се хвърли подире му. Пърси Мън, по онова време едва-що подкарал юношеството, чу изтръгналия се от гърдите й неистов писък и я видя да залита като пияна към зиналия гроб. Обзет от недоумение, той щеше дълго да помни този миг, да се опитва да свърже стаилата се в него страст със студената, посредствена, глупава и празна жена, която му беше станала роднина. Същия този ден видя и едно вцепенено слабо момиченце на около шест-седем годинки, с лице изваяно сякаш от безцветен восък, което стоеше до гроба, но като че ли не забелязваше нищо около себе си. Това бе първото му впечатление от Мей.

Когато мис Бърнам се поотърси от терзаещата я скръб, макар в началото с неохота, тя се посвети на грижите около малката си племенница. Ала детето бе толкова нежно, послушно и сговорчиво, че с всеки изминат ден лелята ставаше все по-всеотдайна. Рано през пролетта в едно ясно утро, което с мекотата на въздуха и обсебващата си красота сякаш носеше преждевременно обещанията за новия сезон, тя седна до един прозорец и започна да разресва русата косица на детето. И въпреки че в камината гореше огън, прозорецът за първи път таза година беше отворен и в стаята нахлу свежият аромат на земята. Мис Бърнам погледна развълнувано към занемарената градина, където огромните кафяви кълнове на бурените стърчаха сред розовите храсти, а преплетените клони на безлистата глициния се впиваха в изгнилата решетка и я дърпаха надолу. Очите й обходиха ръждивите поля отвъд и отново се спряха върху обляната в светлина детска главица. На този блясък дългата коса на детето приличаше на чисто и искрящо злато. Тя изведнъж захвърли четката, зарови пръсти в нея като в целебен извор и просълзена възкликна: „Ох, милото ми! Милото ми! Ще бъда много добричка с теб! Направи така, че да бъда добричка!“ Сетне притисна детето към гърдите си и продължи да милва златистите кичури: „Косицата ти е като неговата, ти си малката му внучка с косица златна като неговата!“