Читаем Нощен ездач полностью

През този период избягваше обичайните си домашни занимания. На няколко пъти, когато несъзнателно се захванеше с нещо безкрайно просто — да разчеше кобилата или пък да провери как са нарязани дърветата за сушене на тютюна, някое негово движение или видът на познат предмет коварно и ненадейно нарушаваха непоколебимото му инак спокойствие. Предупреден, подобно на възстановяващ се болник от обаждането на някоя стара болежка, той се въздържаше и щадеше, тъй че нищо да не му причини по-голяма изненада от травмата, която можеше да понесе. Когато бе възможно, оставяше се изцяло да го обсеби реалността на мига — падналото в краката му листо, неподвижния бял облак в синьото есенно небе, избелялата шарка на някоя чиния, съскането на пламъка в лампата. С необходимостта да се предпазва от обезпокояващото съприкосновение с хората нарасна и нуждата да се защитава от предишната си същина, отричайки спомените. А в същото време съзнанието му се затваряше като клапан и оставяше отвън всяка мисъл за бъдещето.

Но един късен следобед Мън нарами ловджийската пушка, прекоси моравата пред хамбара и се отправи през нивите зад къщата към дърветата покрай реката, която напояваше земите на фермата. Когато стигна храсталака и се изгуби в него, почувства облекчение и сигурност. Проби си път през червенеещата се вече смрадлика, ракитака и крехкия бъз и излезе на голото място под високите мъхнати смокини. Стволовете им бяха прави като диреци и се разклоняваха чак на върха. През неподвижните им листа се процеждаше златиста светлина. Равната земя под тях бе осеяна с окапали пожълтели листа. Той се спря за миг, вдигна глава и обгърна с поглед високия листвен свод, който го отделяше от целия свят. После бавно се отправи към реката.

Тук теренът рязко се спускаше към брега. Наоколо растяха няколко чинара с огромни бели дънери, чиято червеникава кора на места се бе забелила, а малко По-нататък зеленееха върби. Водата се беше отдръпнала и оголила чакълеста ивица, която изчезваше там, където корените на върбите се впиваха в брега. Мън се хвана за клоните им, за да запази равновесие, спусна се долу и с насочена пушка тръгна покрай реката. По-нататък става по-широка, спомни си той, там е и по-открито, водата се разлива спокойно и е гладка като езеро, в което се отразяват надвисналите дървета и небето. След малко гълъбите щяха да започнат да се спускат към водата, и то точно на това място, както правеха от години наред. Щяха да долетят, силно и неспокойно пляскайки с криле, изопнали малките си като топлийки главички. Пърхащите им силуети щяха да изглеждат черни, а наоколо щяха да отекнат нежните им, задъхани и жални крясъци.

Той излезе на широкото и се спря под свода на върбите. Вдигна очи към небето и зачака. Малко по-нагоре по течението водата леко клокочеше по камънака, преди да се кротне в тихия вир. Това беше единственият звук, който звънтеше в ушите му.

Първият гълъб долетя откъм запад, топна се във водата и отскочи. Сетне се спусна на повърхността и пляскайки с криле, се понесе надолу по течението. Досега бе имал две възможности да стреля: когато гълъбът отскачаше първия път и после, когато литна нататък. Беше вдигнал пушката с пръст на спусъка, но не го натисна. Загледа се как птицата — вече твърде далеч, за да я улучи, си чистеше перата. Подир малко се вдигна и отлетя, а той се почувства засрамен и раздразнен, че е пропуснал да стреля, но без сам да знае защо, така и не намери сили да натисне спусъка.

Когато следващият гълъб се появи, стреля. Той прелетя над дърветата, и то доста ниско, но тъй бързо, че на Мън не му остана време да се прицели. С отекването на изстрела го видя да се премята, сякаш се бе блъснал в невидима жица, по която тече ток, а над мястото, където го бе застигнала сачмата, се завъртяха няколко разкъсани перца; после се занесе на една страна и с рязък замах на крилете се стрелна право надолу. Усетил познатия от едно време възторг, Пърси Мън погледна към небето, за да види не се ли задава и друг, и изтича към мястото, където бе паднал първият.

Беше мъртъв. Лежеше върху чакъла с разперено върху бистрата вода крило, а на главичката му бе избила малка капчица кръв; кръв имаше и по шийката му. Човката му бе леко отворена, сякаш току-що беше пил вода. Наведе се да го вдигне, но изведнъж почувства отвращение. Изправи се рязко и едва се сдържа да не повърне. Отмести поглед от мъртвата птица и облягайки се на пушката, като че ли внезапно му бе прималяло, се загледа в небето.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Земля
Земля

Михаил Елизаров – автор романов "Библиотекарь" (премия "Русский Букер"), "Pasternak" и "Мультики" (шорт-лист премии "Национальный бестселлер"), сборников рассказов "Ногти" (шорт-лист премии Андрея Белого), "Мы вышли покурить на 17 лет" (приз читательского голосования премии "НОС").Новый роман Михаила Елизарова "Земля" – первое масштабное осмысление "русского танатоса"."Как такового похоронного сленга нет. Есть вульгарный прозекторский жаргон. Там поступившего мотоциклиста глумливо величают «космонавтом», упавшего с высоты – «десантником», «акробатом» или «икаром», утопленника – «водолазом», «ихтиандром», «муму», погибшего в ДТП – «кеглей». Возможно, на каком-то кладбище табличку-времянку на могилу обзовут «лопатой», венок – «кустом», а землекопа – «кротом». Этот роман – история Крота" (Михаил Елизаров).Содержит нецензурную браньВ формате a4.pdf сохранен издательский макет.

Михаил Юрьевич Елизаров

Современная русская и зарубежная проза
Измена в новогоднюю ночь (СИ)
Измена в новогоднюю ночь (СИ)

"Все маски будут сброшены" – такое предсказание я получила в канун Нового года. Я посчитала это ерундой, но когда в новогоднюю ночь застала своего любимого в постели с лучшей подругой, поняла, насколько предсказание оказалось правдиво. Толкаю дверь в спальню и тут же замираю, забывая дышать. Всё как я мечтала. Огромная кровать, украшенная огоньками и сердечками, вокруг лепестки роз. Только среди этой красоты любимый прямо сейчас целует не меня. Мою подругу! Его руки жадно ласкают её обнажённое тело. В этот момент Таня распахивает глаза, и мы встречаемся с ней взглядами. Я пропадаю окончательно. Её наглая улыбка пронзает стрелой моё остановившееся сердце. На лице лучшей подруги я не вижу ни удивления, ни раскаяния. Наоборот, там триумф и победная улыбка.

Екатерина Янова

Проза / Современная русская и зарубежная проза / Самиздат, сетевая литература / Современная проза