Читаем Нощен ездач полностью

Ромонът на течащата вода нахлу в ушите му и той се сети за онази есенна нощ, когато бе отишъл на събранието в Роузкрийкския район, за това как в училището мълчаливо бяха чакали дъждът да престане и как бе яздил сам обратно през прогизналата пустош, а в ушите му беше отеквал грохотът на бързея. Долината вече бе съвсем притъмняла, макар че когато погледна към неясната грамада на хълмовете, съзря, че горе във въздуха се процеждаше слаба светлинка.

Някакъв конник се отдели от непрогледната сянка на скупчените край пътя кедри и се отправи към него. Пърси Мън дръпна юздите и го изчака да приближи. Изпод копитата се разнасяше сухият скрипот на търкалящия се чакъл. Конят на Мън стоеше неподвижно и той се заслуша в дишането му. Беше толкова тъмно, че не можеше да различи конника, но по стойката му разбра, че е родѐн ездач.

— Добра среща — непринудено рече оня.

— Утре да е още по-добра — отвърна Мън.

— Минавай! — каза човекът и потъна в сянката на надвисналия клонак.

На около двеста ярда по-нататък следваше завой. Там, на отсрещната страна на някаква просека, която не беше така непрогледна, се издигаше несиметричният, едва различим силует на воденицата. В началото на просеката спря. Различи падналата дъсчена ограда, очертаваща отдавна запустяло пасище, и забеляза, че едното от разклоненията на пътя отвежда към някакъв брод малко по-надолу от яза. Другото се губеше в тъмната сянка, обвиваща воденицата. Картината беше точно каквато си я представяше: ето я масивната сграда и спокойния тъмен яз, а над тях — тишината на нощта и на един запуснат свят, който помнеше от момчешките си години, когато бивакуваше из подобни места.

Изпита почти непреодолимо желание да спре в сянката и да не прекосява оттатък. Очакванията му се оказаха излъгани. Ако изобщо можеше да се каже, че е очаквал нещо, то това бе да намери тук хора, я щъкнали насам-натам с лули между зъбите, я насядали на кротка приказка като на селски празник или на вечерня в някоя черква на кръстопът. Ала тук не завари нищо, освен ромона на пълзящата по камъни вода; наоколо цареше пълна тишина, а отсреща, на по-светлото, където се виждаше падналата ограда, нищо не шавваше. Подир малко дочу цвилене. Най-сетне, рече си той и дръпна юздите. Кобилата му бавно излезе от сянката, пое по пътя край падналата ограда, а после свърна по разклонението към воденицата. Забеляза, че някакви хора стоят до товарната площадка едва когато без малко щеше да се блъсне в тях. В гъстия мрак се различаваха единствено белезникавите им лица.

— Добър вечер, господа — поздрави той.

Не му отговориха.

Мън ги подмина и завърза кобилата за един клон. Гледали са ме през цялото време, докато съм прекосявал просеката, помисли си той. Върна се и застана сред тях, облягайки се на площадката. Направи му впечатление, че не стоят вкупом и не разговарят помежду си. Бяха далеч един от друг, потънали в собствените си мисли, но въпреки това толкова близо, че пресегнеше ли се, всеки можеше да докосне съседа си.

— Добър вечер — поздрави тихичко мъжът, застанал най-близо до него.

— Добър вечер — отвърна Пърси Мън.

Никой не проговори, докато от вътрешността на воденицата не се появи някакъв човек, който застана на площадката и едва чуто произнесе името Джим Талбът. След малко попита, този път по-ясно:

— Тук ли е Джим Талбът?

Един от мъжете се покатери тромаво до него и рече:

— Аз съм!

— Влизай! — заповяда другият и отново изчезна в мелницата.

Отвътре не идваше никаква светлина. Именуващият се Талбът направи крачка напред, поколеба се за миг, сякаш за да оправи колана си, и подметна, без да се обръща определено към някого:

— Е, почна се — и влезе опипом през вратата, в която се бе шмугнал другият.

След малко онзи отново се появи и прошепна друго име, Фука Джей Морис. Същият е, реши Мън, защото го позна по гласа.

Мъжът, който се отзова на името Морис, се метна на товарната площадка и хлътна в мелницата.

Останалите не обелваха нито дума. От време на време някой току размърдваше припряно нозе и чакълът проскърцваше. Веднъж един поиска на друг парче тютюн за дъвчене и оня безмълвно му подаде. Трети драсна клечка кибрит и я поднесе към лулата си. Стори му се, че двамината, стоящи най-близо до него, побързаха да се отдръпнат от осветеното пространство. Мъжът затули с шепа пламъчето и го поднесе към лулата си. То освети само горната половина на лицето му, орловия нос, който от светлината придоби бронзов оттенък, и взиращите се изпод ниско нахлупената периферия на шапката искрящи очи. Хвърли клечката на чакъла и я стри с пета. От време на време извикваха някого и той на свой ред влизаше във воденицата.

Веднъж в сянката на дърветата оттатък просеката се появи конник и тръгна към тях. Мън знаеше, че той не ги вижда, но в замяна на това очите на всички тук бяха приковани в осветения му, приближаващ силует. Новодошлият мина бавно покрай тях, върза коня си и дойде да се облегне.

— Добър вечер — поздрави той, също както беше сторил и Мън.

— Добър вечер — отвърнаха неколцина.

Останалите мълчаха.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Земля
Земля

Михаил Елизаров – автор романов "Библиотекарь" (премия "Русский Букер"), "Pasternak" и "Мультики" (шорт-лист премии "Национальный бестселлер"), сборников рассказов "Ногти" (шорт-лист премии Андрея Белого), "Мы вышли покурить на 17 лет" (приз читательского голосования премии "НОС").Новый роман Михаила Елизарова "Земля" – первое масштабное осмысление "русского танатоса"."Как такового похоронного сленга нет. Есть вульгарный прозекторский жаргон. Там поступившего мотоциклиста глумливо величают «космонавтом», упавшего с высоты – «десантником», «акробатом» или «икаром», утопленника – «водолазом», «ихтиандром», «муму», погибшего в ДТП – «кеглей». Возможно, на каком-то кладбище табличку-времянку на могилу обзовут «лопатой», венок – «кустом», а землекопа – «кротом». Этот роман – история Крота" (Михаил Елизаров).Содержит нецензурную браньВ формате a4.pdf сохранен издательский макет.

Михаил Юрьевич Елизаров

Современная русская и зарубежная проза
Измена в новогоднюю ночь (СИ)
Измена в новогоднюю ночь (СИ)

"Все маски будут сброшены" – такое предсказание я получила в канун Нового года. Я посчитала это ерундой, но когда в новогоднюю ночь застала своего любимого в постели с лучшей подругой, поняла, насколько предсказание оказалось правдиво. Толкаю дверь в спальню и тут же замираю, забывая дышать. Всё как я мечтала. Огромная кровать, украшенная огоньками и сердечками, вокруг лепестки роз. Только среди этой красоты любимый прямо сейчас целует не меня. Мою подругу! Его руки жадно ласкают её обнажённое тело. В этот момент Таня распахивает глаза, и мы встречаемся с ней взглядами. Я пропадаю окончательно. Её наглая улыбка пронзает стрелой моё остановившееся сердце. На лице лучшей подруги я не вижу ни удивления, ни раскаяния. Наоборот, там триумф и победная улыбка.

Екатерина Янова

Проза / Современная русская и зарубежная проза / Самиздат, сетевая литература / Современная проза