Читаем Нощен ездач полностью

Същата нощ, преди да заспи, Пърси Мън реши, че доктор Макдоналд му харесва. Допадаше му неговата благост, зад която разбираш, че се крие твърдост, така, както, взреш ли се по-внимателно, забелязваш, че зад мудните движения и мършавото му тяло се таи огромен заряд от енергия и сила. Мън не беше кой знае колко въодушевен от станалото тази вечер. Не му се спеше, но докато лежеше, проснат по гръб в непознатото легло, загледан в мрачния таван и оставил думите и лицата да плуват в съзнанието му, на душата му бе леко и някак ведро. Нямам никакви угризения, повтаряше си той. Решението и постъпката му изглеждаха неизбежни като нещо, сторено много отдавна, за което сега само се сещаш, като част от някогашни притежания на паметта и живота, с които си свикнал. Даде си сметка, че ако изобщо някой бе виновен за решението му, то това не беше нито Крисчън, нито пък Макдоналд или Бол, а сенаторът Толивър. Ако сенаторът не бе слагал ръка на рамото му, ако не беше се навеждал поверително над него, ако първо не го беше използвал, а после предал, той може би никога нямаше да предприеме тази стъпка. Но това като че ли бе част от играта, необходима и неизменна част. Проблесналото в съзнанието му усмихнато и благородно лице на сенатора се замени от друго, подир това от още едно и още едно — лица на хора, които познаваше, лица, които бе зървал за миг и мислил за тях, като това на стареца с моравата буца на темето, на стареца, за когото се опита да разкаже на Мей, на онзи старец, дето единствен сложи подписа си на едно от събранията и който, излязъл напред и забравил за останалите, сякаш се намираше на голото поле, бе казал: „Момче, ако ми дадеш писалото, ще си туря подписа“, а сетне бе добавил: „Туй парче земя го имам от близо трийсет години. Никой не ми е казвал нито «да», нито «не» и акъл от никого не съм вземал. Сега обаче ще си туря подписа и ако кажеш «да», тъй ще бъде, кажеш ли пък «не» — «не» и ще си остане! Тя, мойта реколта, никаква я няма, като капка в морето, но ще се запиша.“ Чуваше думите му толкова ясно, сякаш онзи ги произнасяше в момента. Помъчи се да си обясни как му въздейства споменът за него, но не можа и никога досега не бе успявал да го стори. Дори и тогава пред Мей, която седеше на коленете му и го слушаше или поне се опитваше да слуша объркания му брътвеж. С какво го привличаше този старец? Не знаеше. Но затова пък знаеше много добре какво го беше свързвало със сенатора. Собствената му суета. Беше поласкан. Сенаторът погъделичка себелюбието му. Но каква бе тая пружина, която старецът бе докоснал? Вероятно някаква още по-бездънна суета. Друга, подала се на повърхността след излющването на поредния пласт. Няма никакво значение как ще я нарече човек.

Надигна се, но не като някой, който гонен от безсъние не може да си намери място, а спокойно, сякаш сега беше не нощ, а ден. Отиде до прозореца, облегна се на широкия перваз и погледна към ливадата. Нямаше луна, но на примигващата звездна светлина тревата навред, освен в сенките на кедрите, изглеждаше прозрачна. А те пък бяха черни като мастило. Погледът му се рейна оттатък двора към полето и той се замисли как нощта променя всичко, дори пейзажа, с който до болка си свикнал, собствените ти ниви или лицето на близък и обичан човек.

Докато яздеше по тясната застлана с пясък пътека, която се спускаше от хълма към коритото на реката, пролетният здрач бавно падаше около него. Помъчи се да си спомни дали и друг път не е минавал оттук. Може би като малък. Тогава много обичаше да скита из околността. Беше хвърлял въдица почти във всички бързеи наоколо — Стробъри, Колд Спринг, Елк Хорн, Дорис — и почти на всеки завой надолу по Блак уотър ривър. Беше се катерил нощем по обраслите с храсталак хълмове, дерейки лице и дрехи в бързината да стигне до дървото, под което се събираха кучетата. До ушите му бе долитал глухият им смразяващ кръвта вой, който кънтеше в заскрежената гора като в пещера, и подвикванията на някое от момчетата. Самият той неведнъж бе тичал като пес към това дърво, без да обръща внимание на шибащите го храсти, а от мрака очите се бяха впивали в него. Спомни си, че беше бивакувал край много от тези вирове, даже край Солсбъри Крийк, ако не и по-далеч. Заедно с момчета като малкия Бил Крисчън, който отдавна беше мъртъв, застрелян със собствената си ловджийска пушка. А може би бяха бивакували и край воденицата на Мъри. Все пак тя едва ли щеше да бъде по-различна от другите мелници: с обрасъл с мъх каменен яз, издигнат напряко на речното корито, с порутена постройка и двуетажна къща отсреща в някоя горичка, къща с комини, единият от които изгорял. А нощем неподвижната вода в яза прилича на разтопен метал.

Тук всичко му беше познато, защото неведнъж бе минавал по главния път, който водеше към тази воденица. Плодородната почва наоколо бе на привършване. Склоновете на хълмовете се издигаха почти перпендикулярно на речното дъно, а навред се виждаше само наслоена върху варовика червеникава глина и кедрови дървета, впили жилави корени в пролуките между камъните.