Читаем Нощен ездач полностью

Тук трябва да си дадем сметка, че като един от най-изявените представители на „новата критика“ Уорън съчетава, в творчеството си изкусния талант на разказвача с проницателността на социалния критик. Впрочем такъв извод прави още Малкулм Каули през 1943 г. в рецензията си за „Пред вратата на рая“. Нещо повече, той не се поколебава да нарече Уорън „социален историк“. И наистина през цялото време, през което твори, а то съвсем не е кратко по общоприетите критерии за продължителността на личното творчество, като романист, поет и есеист Робърт Пен Уорън сякаш упорито целенасочено се обръща към редица основно-критични социални проблеми на времето: икономическата несправедливост, политическата корупция и ембрионално свързаните с нея политически машинации, расизма. Не по-малко важно е и това, че като изследва такива по-общи теми, писателят като че излиза от „кожата“ си на чист „артист“, за да разработва тъкмо с артистични средства една почти научна проблематика, каквато са последиците от войните, от индустриализацията, от все по-разширяващите се и прогресивно изместващи патриархалността нови технически и социални открития. Все пак трябва да си дадем сметка, че Уорън в своята страна никога не е бил таксуван като „ляв“ писател или както гласи обикнатият от тамошната критика израз — „активист“. И наистина, дори по времето, когато най-убедено изповядва позициите на аграрниците, Уорън се лута, не бърза да заеме твърди идейни позиции, не предлага убедено лесни отговори на редица исторически усложнени проблеми. Както посочва критикът Уилям Б. Кларк (сп. „Съдърн Ривю“, 3, 1986), неговото разбиране на американската история е белязано от начина, по който възприема и тълкува дълбоковътрешните и взаимно преплетени фактори, очертали и определили естеството на социално-историческата проблематика, пред която е изправен американският народ. „Уорън е навярно исторически най-самоосъзнатият от големите американски писатели на двайсетия век пише Кларк. — Потопен в първични и вторични исторически извори обръщайки се към нашето колективно минало, той знае какво говори.“ И за да продължим тази мисъл, остава само да добавим, че освен всичко друго, за да оформи в завършен вид своя перспективно-исторически поглед, Робът Пен Уорън е съумял да натрупа не само по пътя на прякото наблюдение и спомена, но и посредством активните си критически интереси широко обоснован философски подход към непосредствените проблеми на определено в специфично време общество или район. Уорън винаги поставя историческия момент в контекста на някои от фундаменталните въпроси, вълнуващи съзнанието на човека, попаднал в условията на една сравнително млада общност, каквито са Съединените щати: как едно човешко същество опознава своя свят и, още по-важно, себе си? Как се научава то да си изгради смислен живот в не особено широките рамки на общочовешката съдба? И най-вече: как могат първо да се изтълкуват, а след това да се осмислят и разрешат многобройните икономически, социални и политически проблеми на общество от такъв тип?

Ако Каули наричаше Уорън социален историк има ли степени, на които неговото едновременно „любовно“ и гневно разбиране за Съединените щати да надхвърля това само̀ за себе си вече доста високо равнище на творческо и гражданско отношение? През 1971 г. в едно от многобройните си интервюта той заявява: „Всеки интелигентен човек е склонен да критикува собствената си страна много по-сериозно от всичко останало. Така и трябва. Това едновременно е начин да критикуваш и себе си. Да се стремиш да живееш още по-интелигентно и още по-пълноценно“. По време на 200-годишнината от обявяването на американската независимост (1976) Робърт Пен Уорън бе заявил в едно телевизионно интервю, че конформизмът и еснафщината на американската технократична държава заедно с безбройните измами на властта във връзка с войната във Виетнам, жизнено вярната до жестокост „мелодрама“ Уотъргейт и редица още немаскируеми белези на американската държава и общество поставят под огромно съмнение идеалите и принципите, в името на които е била създадена държавата. Във връзка със същата годишнина той бе написал и стихотворението „Двестагодишнина“, което показателно приключва със спомена за „бащите основатели“ и тяхното обещание, че основен принцип на младата нация ще бъде „стремежът към щастие“. Робърт Пен Уорън на това място задава и своята нелека задача, макар и не като въпрос:

Не като въпрос, защото поетът Уорън просто напомня на своите сънародници добродетелите на прадедите, които обърнали гръб на един „тъмен континент“, са се вдигнали на крак, за да се освободят.