Читаем Нещо лично полностью

Мъжът с пуловера не каза нищо.

— Но според приятелката ми в Чикаго това е мястото.

— За какво? — попита мъжът с пуловера.

Категорично не беше англичанин. Не беше французин, холандец или германец. Нито пък руснак, украинец или поляк. Най-вероятно беше сърбин.

— В Лондон се притеснявала за личната си безопасност — продължи Кейси Найс. — За пръв път в непознат град, и то сама. Без средства за самозащита имала чувството, че ще бъде принудена да се прибере у дома.

— Вие от Америка ли сте? — попита мъжът с пуловера.

— Да, от Чикаго.

— Това не е спортна зала, госпожо. Не преподаваме самозащита.

— Но приятелката ми твърди, че сте предложили да й продадете някои неща.

— Искате ли златен часовник? Можете да вземете два-три, с които да изтъргувате живота си.

— Моята приятелка не си е купила часовник.

— А какво тогава?

Найс протегна ръка назад и малко встрани и щракна с пръсти. Предположих, че това е сигнал за мен. Шофьорът. Личният асистент. А може би и касиерът. Пристъпих крачка напред, извадих пачката на мъртвеца и я оставих на стъклената витрина, придържайки я с палец и показалец. Дебело руло с размерите на чаша за уиски, плътно, тежко и лепкаво. Мъжът с пуловера го гледа дълго, после ме стрелна с очи и се обърна към Кейси Найс.

— Кой е този?

— Бодигардът ми — отвърна тя. — Отнеха пистолета му при рентгена на летището.

— Тук има закони.

— Навсякъде има закони. Но те могат да бъдат заобикаляни.

Човекът отново загледа парите.

— Изчакайте в офиса на таксиметровата компания — каза той. — Съседната врата. Някой ще ви откара.

— Къде?

— Тук не държим такива неща. Има много полиция, която непрекъснато ни проверява. Те са законът.

— А къде ги държите?

Вместо отговор той извади джиесем и набра някакъв номер. Приглушено изрече кратко изречение на непознат език. Не беше френски, фламандски или немски. Не беше руски или украински. Най-вероятно беше сръбски. После изключи телефона и подхвърли:

— Вървете, ще ви закарат.

31

Отидохме. Закараха ни. Когато влязохме в офиса на таксиметровата компания, един мъж вече заобикаляше гишето да ни посрещне. Беше като двойник на онзи в заложната къща. Малко по-млад, по-изправен и по-набит, но също така мургав и небръснат. Вероятно братовчед. Или просто приятел от родното село. Той махна с ръка към една шкода седан, паркирана отпред. Това беше таксито. Настанихме се на задната седалка, а мъжът седна зад волана. Запали двигателя, натисна педала и потеглихме. Ключалките изщракаха, когато колата набра скорост.

Нямаше смисъл да питаме къде отиваме. Нямаше как да получим отговор. Мълчаливият шофьор беше част от театъра. Не че имаше значение. Знаехме къде отиваме. Не точно, но в общи линии. Беше ясно, че се движим на север. Не беше нужно да разберем предварително името на поредното село, превърнало се в лондонско предградие. Но не беше трудно да си го представим. Цялото или част от него. Важната част. Може би склад, разположен сред гол и пуст бизнес парк в самия край на града, може би някакъв преустроен хамбар на свободното пространство между тесните улички, а може би и действащ хамбар, но далече сред нивите, на един час път в северна посока. Вероятно ни предстоеше дълъг път. Шкодата беше с дизелов мотор. Личеше си по звука, който издаваше. Икономичен мотор. Наведох се да погледна арматурното табло. Резервоарът беше пълен.

Трафикът наоколо беше слаб, а гледката си оставаше все същата, типична за предградията. После в далечината изплува овална конструкция с полегати бетонни козирки. Футболен стадион. Значи бяхме стигнали чак до „Уембли“. Продължихме още на север. Малко по-късно се оказа, че няма да има дълго пътуване в провинцията. Описахме почти пълен кръг в обратна посока, а после отпред се появи табела с надпис Уърмуд Скръбс. Така се наричаше един прочут лондонски затвор, което ми даде ясна представа към какъв район сме се насочили.

Но не стигнахме чак до затвора. Улиците, по които минавахме, ставаха по-тъмни и по-мрачни, но все пак отбихме преди най-неприятната им част. Колата направи бърз ляв завой, после още един, промуши се през тясна порта във висока тухлена стена и влезе във вътрешността на голяма тухлена сграда, която преди сто години вероятно е била автобусно депо, а може би и фабрика — когато хората са произвеждали някаква продукция в големите градове, а не само шум и пари. В момента обаче беше автосервиз, обслужващ предимно таксита. Навсякъде се виждаха купища износени гуми, сиви и покрити с мръсотия. А колите наоколо много приличаха на шкодата, която използвахме. Очуканите седани бяха навсякъде. Един от тях беше кацнал на висок подемник, няколко други край него зееха със свалени ламарини. Трети бяха подложени на спешни ремонти, които очевидно бяха неразделна част от бизнеса с поръчваните по телефона таксита. Може да ни отнемат лиценза, беше казал мъжът в Баркинг. А на мен започна да ми става ясно, че това може да се случи и по други причини освен грешно направена поръчка.