Читаем Нещо лично полностью

— Накъде гледа? — попита тя и сама си отговори, като залепи нос за стъклото и завъртя очи наляво-надясно. Пред прозореца нямаше нищо друго освен гола тухлена стена. — Някакъв проход. Доста дълъг и тесен. Според мен е запушен и в двата края. Навлезем ли в него, ще се озовем в капан. Освен ако не проникнем в съседна сграда през някое задно прозорче. А след това да излезем през входната врата.

— Не се тревожи за това, поне засега.

— А кога да се тревожа?

— Първо ще изчакаме пет минути. Може би грешим. Може би човекът всеки момент ще се върне и ще ни предложи цена.

Изчакахме пет минути. Човекът не се върна с цените. Работилницата от другата страна на вратата тънеше в тишина. Явно в момента нямаха спешни ремонти. Бях интерпретирал ситуацията абсолютно погрешно. Помислих си, че омазаните с грес маймуни бяха отпратени, защото покупко-продажбата на пистолетите трябва да се осъществи дискретно. Но сега нашето пленничество щеше да остане дискретно.

Пропуски, недоглеждане и рискове с лош край.

Моите провали.

Доминик Кол.

— Нуждаем се от пълна инвентаризация на тази стая — заявих аз.

— Какво ще търсим? — попита Кейси Найс.

— Всичко. Когато знаем с какво разполагаме, ще решим как да го използваме.

Оказа се, че не разполагаме с нищо особено. Големите и лесно видими предмети се изчерпваха с три кресла, бюро и стол към него. Креслата бяха модел отпреди трийсетина години — тогава те са се срещали във всяка фирмена чакалня. Датски или може би шведски. Солидни дървени крачета, плоска седалка, захабена тапицерия. Бюрото беше още по-старо. Дъбово, със старомодна форма. Имаше тясно чекмедже в средата и по три от двете страни, като най-долните бяха достатъчно дълбоки за папки. Столът зад него приличаше на взет от трапезария. Или от кухня. Без колелца, без странични облегалки, без механизъм за регулиране на позицията. Далече от понятието ергономичност. Просто четири здрави крака, твърда седалка с едва очертан релеф за задните части, права облегалка.

Нямаше телефон, нямаше настолна лампа, нямаше дори пластмасови прибори от набързо консумиран обяд. Никакви кабели, никакви зарядни устройства, никакви ножове за писма или преспапиета. Централното чекмедже съдържаше три потъмнели от старост и отдавна забравени кламера, стърготини от подострен молив, прах и мръсотия по ъглите. Пет от останалите шест чекмеджета бяха точно толкова празни, колкото и първото, но в дълбокото долу вдясно се мъдреше стар и вмирисан пуловер, вероятно захвърлен там в някой топъл ден и напълно забравен. Беше от кремава прежда, с кръпки от дънков плат на раменете и лактите. Размерът му беше М, а името на производителя не бях срещал никога.

Отдръпнахме се.

— Какво се надяваше да откриеш? — попита Кейси Найс.

— Щях да съм доволен на една бронетанкова дивизия, но бих се навил и на някой „Хеклер и Кох“ с дузина резервни пълнители. Дори кутийка кибрит щеше да ни свърши работа.

— Не открихме нищо.

— Такъв ни бил късметът.

— Какво ще правим сега?

Аз й обясних какво. Наложи се да го репетираме. Бавно, внимателно, няколко пъти поред. След което се заехме да го реализираме.

33

Забих пръсти в меката тапицерия на едно от креслата, вдигнах го пред лицето си под ъгъл от четирийсет и пет градуса, направих две големи крачки и го хвърлих срещу прозореца с масивните крачета напред. Стъклото се пръсна с гръмотевичен трясък, креслото отскочи от централната рамка, стовари се върху бюрото, а оттам падна на пода, преобърнато на една страна. Шум, шум, шум.

Кейси Найс застана до прозореца, а аз грабнах стола зад бюрото и застанах встрани от вратата.

— Няма смисъл да скачаме през прозореца — бях й казал аз. — Проходът не води никъде. Важното е да подмамим онези четиримата тук.

И те дойдоха. Такава е човешката природа. Какво друго да направят, когато чуят внезапен и силен трясък, явно от станал на сол прозорец? Ще нахлуят в стаята, ще се озърнат, ще изтичат до счупеното стъкло и ще погледнат през дупката. Наляво, после надясно. Или обратното.

Ключалката изщрака, вратата отскочи на пантите си. Пръв се появи главният — онзи, който водеше преговорите. Аз го стиснах за врата с дясната ръка, а след това му нанесох силен удар в гърба, предназначен да ускори движението му към Найс, която чакаше до прозореца.

— Мога да се справя с номер две, три и четири — бях я предупредил аз. — Но номер едно е твой. Избираш най-острото парче стъкло, увиваш ръка в стария пуловер и го забиваш в окото му.