Читаем Нещо лично полностью

— Никога не знам какво да очаквам — казах аз. — Всичко е въпрос на реакция.

Тя замълча за миг, после попита:

— Нима искаш да кажеш, че нямаш план?

— Имам само една генерална стратегическа цел.

— Която е?

— Да изчезнем от тук, преди да са прегледали видеозаписите.

— В такъв случай да вървим в Ийлинг — отсече тя.

Пак тръгнахме от станция „Сейнт Джеймсис Парк“, където картата показваше маршрута на същата зелена линия, по която бяхме дошли. Тя продължаваше на запад, чак до станция „Ийлинг Бродуей“, която ни трябваше според телефона на Кейси Найс. Лесно и изключително удобно. Влакът пристигна и ние се настанихме за сравнително дългото пътуване.

— Говори ми — казах аз.

— Какво искаш да ти кажа?

— Къде си родена, къде си израснала. Името на понито ти.

— Не съм имала пони.

— А куче?

— Почти непрекъснато. Понякога повече от едно.

— Кажи ми имената им.

— Защо искаш да знаеш?

— Искам да го чуя от теб.

— Родена съм в Илинойс — започна тя. — Израснах там в една ферма. Кучетата ми най-често носеха имената на президенти от Демократическата партия.

— А къде съм роден аз?

— В Западен Берлин. Поне така каза на съседа на Кот в Арканзас.

— Къде съм израснал?

— Според досието ти — по целия свят.

— Можеш ли да познаеш това по гласа ми?

— Звучиш така, сякаш не си отникъде.

— От това следва, че ти ще водиш преговорите в заложната къща. Акцентът ти е по-добър от моя. Сърбите вероятно ще се страхуват от капан и всеки британски акцент ще им се стори подозрителен. Ще решат, че сме ченгета под прикритие. По-добре да се уверят, че сме чужденци. А ти говориш като истинска американка. Разбира се, ако сърбите изобщо правят разлика в акцентите.

— Окей — жизнерадостно отвърна тя. Дотук се справяше добре, с хапчета или без хапчета.

Продължавахме напред с ритмично потракване и полюшване. После композицията излезе над земята, на слънчева светлина, движейки се все така бавно и авторитетно — както голяма част от обществения транспорт. Слязохме на станция „Ийлинг Бродуей“, която приличаше на железопътна гара. Прекосихме перона и се озовахме на улицата. Ийлинг напомняше на местата, които видяхме в Източен Лондон — някога далечни селца, впоследствие погълнати от града, но все още несвикнали с този факт. Тук имаше дълга търговска улица с няколко големи обществени сгради и истински парад на семейни магазинчета. Едно от тях беше с бяла витрина и надпис Таксита „Ийлинг“. Непосредствено до него се намираше обект, чиито собственици бяха в бизнеса с отпускане на заеми срещу малки, но ценни залози. За това свидетелстваха решетките на прозорците и табелата Бързи заеми в брой. Очаквах да видя три златни топки, увиснали на черни въжета — типичния символ на заложните къщи във Великобритания. Оказа се, че трябва да се задоволя с малка неонова реплика на топките, кацнала високо горе на витрината. Самата тя беше задръстена от неприбрани гаранции — някои от тях малки, някой от тях ценни, някои и двете, някои нито малки, нито ценни.

— Готова ли си? — попитах.

— Повече от всякога — кимна тя.

Отворих вратата, пропуснах я пред себе си и я последвах в магазин, който нямаше нищо общо с онези, които показват по филмите. Представляваше скучно правоъгълно пространство, в по-голямата си част мръснобяло, с ламинат навсякъде и флуоресцентни тръби на тавана. Високите до кръста витрини бяха подредени във формата на подкова. В тях бяха изложени вещи с ниска цена, тъй като бившите им притежатели не възнамеряваха да си ги откупят обратно.

Зад една от витрините — насреща и малко вляво — стоеше среден на ръст мъж, някъде между четирийсет- и петдесетгодишен, мургав и небръснат, облечен с ръчно плетен пуловер в ръждив цвят. Беше се привел ниско и лъскаше нещо дребно, може би гривна, стиснал парцалчето с върха на пръстите си. Надигна глава да ни погледне като плувец, който си поема дъх. В очите му нямаше нито враждебност, нито някакъв особен интерес. Изтече цяла минута, преди да разберем, че погледът му е единственият поздрав, с който възнамерява да ни удостои. Кейси Найс пристъпи към него, а аз останах на две крачки зад нея.

— Имате ли нещо против да разгледам? — попита тя.

Не каза „разгледаме“, а „разгледам“. Това привлече вниманието му изцяло върху нея. Беше ясно, че аз не попадам в категорията на евентуалните купувачи. Тоест бях никой. Може би само човекът, който я вози. Мъжът не каза нищо, но кимна. Или по-скоро отметна глава. Нагоре и малко встрани поради позицията си спрямо нас. Жестът ми се стори окуражаващ, защото означаваше всичко е на ваше разположение, но и малко обезкуражаващ, защото означаваше също така не предлагаме нищо повече.

Останах на мястото си, а Найс започна да се разхожда пред витрините, като от време на време докосваше с пръст стъклото, сякаш за да си отбележи нещо за по-подробно разглеждане. После продължаваше нататък. Измина цялото разстояние между краищата на подковата отляво надясно, после обратно — отдясно наляво. Едва тогава спря и вдигна глава.

— Не виждам нещото, което търся — обяви тя.