Читаем Нещо лично полностью

Шумейкър ни снабди с практическите неща. Зарядни за телефоните, кредитни карти, доста британски лири в брой, хотелски резервации, самолетни билети от Атланта до „Хийтроу“ на авиокомпания „Делта“. До Джорджия щяхме да стигнем с частния самолет, но оттам нататък трябваше да ползваме редовните линии. Като обикновените граждани.

После отново се събрахме в заседателната зала, тъй като О’Дей току-що бе получил сведения, които искаше да ни предаде. Ставаше дума за две неща. Първото беше снимка — кадър от видеонаблюдението на парижката Северна гара. Регистрираното време в долния ъгъл показваше, че е заснет пет минути след разстрела на Хенкин. Фокусът беше лош и кадърът беше леко размазан, но все пак приличен. На него се виждаше мъжка фигура. Стегнат и жилав човек с добре очертани мускули, среден на ръст. Беше обърнат странично към камерата, потънал в навалицата. Но скулите го издаваха. Беше Джон Кот. Гледаше надолу, стиснал устни. Езикът на тялото и изражението на лицето му ми подсказаха, че се чувства притеснен от шума и блъсканицата. Което беше разбираемо. Петнайсет години в „Левънуърт“, плюс още една в пущинаците на Арканзас. А Северната гара беше един от най-оживените железопътни възли в света. Със съвършено различно от обичайното за него темпо.

— Това е перонът, от който потегля „Юростар“ — поясни О’Дей. — Влакът за Лондон е тръгнал десет минути по-късно. Приемаме, че той се е качил на него.

— А защо Карсън не го придружава? — попита Кейси Найс.

— Вероятно пътуват поотделно, защото така е по-безопасно. Не биха рискували да ги заковат заедно при лош късмет.

После О’Дей извади от папката пред себе си внушителен куп листове.

— Това е анализът на МИ5 за гангстерските банди в Лондон — обяви той. — Те са убедени, че става въпрос за местните момчета, англичаните. Улиците в близост до мишената са под техен контрол. Изместват хората на Либор светкавично. И то преди новината за ликвидирането на албанския главатар да стигне до тях по конвенционалните канали. Защото са имали информация, че това ще се случи. Тоест, защото сами са го организирали.

Генералът прочете четири имена — на лидера и на тримата му най-доверени лейтенанти. Уайт, Милър, Томпсън и Грийн. Прозвуча като някаква адвокатска кантора. Изреди и още трийсетина човека от тъй наречения „вътрешен кръг“, които се задействали при всяка необходимост от наемници, нетърпеливи да докажат колко много ги бива. Бандата открай време била известна като „Момчетата от Ромфорд“, защото базата им се намирала в лондонско предградие с това име — в източния край, северно от Темза и в близост до околовръстната магистрала. Повечето от тези гангстери били бели местни момчета. Занимавали се основно с дрога, проституция и оръжие — също като бандата на Либор. Плюс рекет и лихварство като черешка на тортата. О’Дей не ни предложи зловещи истории за жестоки убийства, ужасяващи наказания и садистични мъчения. Каза, че с течение на времето многобройните им жертви сякаш са се изпарили и никой не ги е виждал повече.

Кейси Найс отиде да си събере багажа, а аз си взех още един душ, облякох се и пъхнах четката за зъби в джоба си. Срещнахме се в гълфстрийма. Тя беше с дрехите, които носеше в Арканзас.

— Генерал О’Дей ми каза, че имаш известни съмнения — каза тя.

Не отговорих.

— Имам предвид работата ти с мен.

Отново не казах нищо.

— Случилото се с Доминик Кол не е било по твоя вина.

— О’Дей ти е показал досието ми? — попитах аз.

— Вече го бях прочела от стената в спалнята на Кот. Грешката не е била твоя. Нямало е начин да знаеш.

Замълчах.

— Аз няма да арестувам никого — добави тя. — Ще остана в ариергарда. Това няма как да се повтори.

— Съгласен съм — кимнах. — Тези неща са по-скоро изключение, отколкото правило.

— Може би всичко ще приключи още преди да стигнем там. Британците са се задействали здраво.

— Сигурен съм, че е така.

— Ще разполагаме с техните данни минута след като ги получи О’Дей. Всичко ще бъде наред.

— Сега ти ми звучиш неуверена.

— Не съм много сигурна какво да очаквам.

— Аз също — рекох. — Никой никога не е сигурен. А това е добре, защото означава, че който мисли най-бързо, той ще спечели. Към това трябва да се стремиш.

— Не може и двамата да сме еднакво бързи.

— Права си. Може да остана на второ място. Което означава, че някой ще се опита да ме гръмне. Затова е по-добре да стоиш на два метра от мен.

— Ами ако аз остана на второ място и започнат да стрелят по мен?

— Същата работа. Разстоянието остава два метра. Рисковано е, но изгледите да успея ще са по-големи.

Международното летище на Атланта беше толкова огромно, че се наложи да хванем такси от зоната за частни полети до пътническите терминали.